С приповдигнат дух тя даде последната си монета на жреца и се приготви да си тръгне. В същия момент в храма влезе Гай в пълна униформа — беотийски шлем, бронзов нагръдник, ленена птерига и кожени ботуши. Изглеждаше великолепно и сърцето на Аврелия направо запърха. Внезапно засрамена, тя наведе глава, за да остане незабелязана.
— Аврелия? Ти ли си?
Аврелия се престори, че оправя огърлицата си, след което вдигна очи.
— Гай! Ама че изненада.
— Мога да кажа същото.
— Много си хубав с униформата — каза тя.
Той се ухили и заприлича на хлапак.
— Мислиш ли?
Аврелия искаше да му отправи още комплименти, но усети как бузите ѝ се изчервяват.
— Дойдох да помоля Марс да пази Квинт и татко.
Физиономията на Гай стана сериозна.
— Така си мислех.
— Жрецът каза, че поличбите са добри.
— Слава на Марс! И аз ще ги включа в молитвите си, както винаги.
Идеше ѝ да го целуне, но вместо това каза само:
— Ти си добър човек, Гай.
— Квинт е най-добрият ми приятел, а баща ти винаги е бил мил с мен. Това е най-малкото, което мога да направя за тях.
— Какво те води в храма, при това в униформа?
— Нали чу, че пасмината на Ханибал опустошава Етрурия?
Аврелия кимна. Беше благодарна, че Капуа е на стотици мили. Не ѝ се мислеше какво може да се случи, ако войната стигне толкова на юг.
— Ужасно е.
— Няма да ти кажа някои от нещата, които чух — рече той и се намръщи. — Но добрата новина е, че консул Фламиний следва врага. Опитва се да изтласка Ханибал на позиция, където със Сервилий да го ударят от две страни едновременно.
— За това си заслужава да се помоли човек — каза тя, твърдо решена да се обръща по-често към боговете с молба Рим да победи.
— И това не е всичко. — Той ѝ намигна заговорнически. — Носят се слухове, че местният контингент соции ще бъде мобилизиран.
Шокираната Аврелия не разбра веднага смисъла на чутото.
— Скоро могат да ме пратят на север с моята част. Не си ли доволна?
На Аврелия ѝ се зави свят. Как би могла да е доволна? Идеше ѝ да беснее и да крещи, да го умолява и той да не я изоставя като другите.
— Толкова е опасно! Квинт и татко…
— Те все още са живи въпреки неуспехите, които претърпяха войските ни. Боговете закрилят храбри мъже като тях. Ако имам късмет, ще закрилят и мен. — Очите му блестяха от кураж и ентусиазъм.
— Ще ми липсваш, Гай. — „Само да знаеш колко много!“
— Още не съм тръгнал. Но когато го направя, новият ти приятел ще ти прави компания. Чух всичко за него от майка ти. — Ново намигване. — Изобщо няма да усетиш, че ме няма.
На Аврелия ѝ призля още повече. Гай като че ли изобщо не ревнуваше от Луций.
— Ще се моля за теб — прошепна тя. „Ами ако не се върне? Трябва да кажа нещо. Трябва!“ — Гай, аз…
Гай беше толкова развълнуван, че не чу последните ѝ думи.
— Ако позволиш, ще вляза да принеса жертвата си.
— Разбира се. — Тя го гледаше как се отдалечава, а сърцето ѝ биеше така, сякаш ще изскочи от гърдите ѝ. Сигурна беше, че всички шансове да го спечели вече са отминали.
— Много елегантен млад войник, нали?
Аврелия се стресна и се обърна. Фанес я наблюдаваше от сянката на колонадата около двора на храма. Аврелия нямаше представа откога е там. Не го беше забелязала на идване. Въпреки стоящите зад нея роби страхът стегна гърлото ѝ и тя се вгледа в сумрака от двете му страни.
— Не се безпокой. Оставих Усмивката и Ахил у дома.
— Откога ме гледаш? — Сигурна беше, че го нямаше там, когато влезе. Какво беше чул?
— От достатъчно време. Мислех си, че напоследък прекарваш цялото си време с Луций Вибий Мелитон — лукаво рече той. — Този беше синът на Марциал, нали? — Фанес тръгна към нея. Намазаната му с масла коса блестеше на слънцето.
— И какво, ако е? — Искаше да се махне, но страхът, че е забелязал нещо между нея и Гай, сковаваше всеки мускул в тялото ѝ.
— Красив момък, както сама каза.
— Изглежда добре в униформа, също като брат ми. И като повечето мъже.
— А ти изглеждаш разтревожена, че могат да го пратят на война.
— Той ми е скъп. Познавам го от съвсем малка — небрежно отвърна тя. — Двамата с брат ми Квинт са най-добри приятели.