— Дано боговете го пазят, ако го изпратят на север. Рим изгуби твърде много синове в последните месеци — каза Фанес с пропит с искреност тон.
— Той е осканец, не римлянин. — Аврелия вече не можеше да понася пресметливия му поглед върху себе си. — Марс ще даде на нашите войски победа и Гай ще бъде там, за да я отпразнува — заяви тя и мина покрай него, благодарна за робите зад гърба ѝ.
— Много поздрави на госпожа майка ти — извика той след нея.
Аврелия не благоволи да отговори. Искаше ѝ се единствено да се махне.
Фанес обаче не беше приключил.
— Мелитон познава ли приятеля ти?
Въпреки всичките си усилия Аврелия се вцепени. Заповяда си да отпусне рамене и се обърна с изненадано изражение.
— Разбира се. Гай ще липсва и на него.
Фанес кимна, сякаш беше очаквал точно този отговор.
— Не се съмнявам.
Аврелия си тръгна. На връщане от храма безпокойството ѝ се засили. Фанес беше събрал две и две и се беше досетил за чувствата ѝ към Гай — защо иначе би направил такъв коментар? Дали беше направила достатъчно, за да намали подозренията му? „Богове, само да не каже на Луций“, замоли се тя. Ако у Луций имаше и капка съмнение относно намеренията ѝ, той никога не би се съгласил на годеж. Ако нещата стояха другояче, тя не би имала нищо против, но подобно нещо би съсипало семейството ѝ. „Проклет да е!“
В крайна сметка Аврелия успя да постигне някакво подобие на спокойствие, като си каза, че гъркът не би могъл да се е сетил за подробности. Въпреки това не успя да се отърси напълно от тревогата си. Фанес вероятно имаше шпиони из цяла Капуа. Докато приближаваше дома на Марциал, тя наблюдаваше скришом хората по улицата — момче, продаващо плодов сок от количка; каменоделец, поправящ стена с чирака си; двама старци, които си приказваха на топлото слънце; жена, продаваща дрънкулки от малка сергия. Всеки от тях можеше да работи за Фанес, горчиво си помисли тя. Както гъркът вече беше показал, дори домът на Марциал не беше недостъпен за любопитните му очи.
Чувстваше се като попаднала в капан мишка.
Взе решение. От сега нататък трябваше да избягва Гай и да обръща много повече внимание на Луций. Трябваше да го направи заради семейството си. Имаше чувството, че ѝ отнемат и последните остатъци от свободата ѝ. Преди можеше поне да се преструва, че е свободна сама да решава. Вече не.
При Тразименското езеро
— Кажи ми отново какво видяхте — нареди Коракс. Ярката лунна светлина осветяваше чертите му, но не и дълбоко поставените му очи, от което изглеждаше още по-застрашително. Квинт, на когото бе наредено да се яви при него с Големия Тенер и останалите от отделението им, се радваше, че центурионът е на негова страна.
— Както знаеш, командире, теренът се разширява след тясната част източно от лагера — каза Големия Тенер.
— Да, знам.
— Той е с формата на полумесец и площ около една квадратна миля. В източния му край има друго било, което достига до водата. Ханибал е разположил лагера си на високото, с изглед към пътя. Разузнахме покрай брега към врага в продължение на около половин миля, но после започнахме да виждаме групи нумидийци. Ако бяхме продължили още, щяха да ни нападнат.
— Нищо ли не видяхте по хълмовете на север? — попита Коракс.
— Не, командире. На връщане дори изпратих петима да претърсят подножията им. Не откриха нищо. — Докато Коракс мислеше върху чутото, Големия Тенер тихо въздъхна. Квинт знаеше защо. Тенер беше докладвал след завръщането им в лагера, който се намираше непосредствено на запад от теснините. След това трябваше да повтори всичко пред самия Фламиний. А сега Коракс го караше да го направи отново. Застанал зад Тенер, Квинт пристъпи от крак на крак. Рутил го погледна, сякаш питаше: „Това няма ли да свърши най-сетне?“. Дори на слабата светлина Урцей изглеждаше направо бесен. В това нямаше нищо изненадващо. Разузнаваха от ранни зори. Всички бяха уморени, изгорели от слънцето и жадни. Празният стомах на Квинт ръмжеше недоволно, но той не казваше нито дума. Докато центурионът не ги освободеше, трябваше да стоят тук. Надяваше се обаче, че това изпитание няма да продължи още дълго.
— Какво е замислил тоя мръсник? — замислено рече Коракс. — Би трябвало да знае не по-зле от нас, че Сервилий идва насам от Арминум. Ако остане между езерото и хълмовете, както е сега, армията му ще бъде смазана.
— Затова вероятно ще потеглят утре, командире — предположи Тенер.
Коракс рязко се изсмя.
— Да, вероятно си прав. — После кимна одобрително на велитите. — Всички се справихте добре днес. Спечелихте си питие и храна. — Те замърмориха одобрително и той щракна с пръсти. Един слуга тутакси забърза към него. — Донеси амфора от второто ми най-добро вино и пита сирене за палатките на тези момчета.