— Благодарим, командире. — Тенер се беше ухилил до уши.
— Благодарим, центурионе — казаха в хор останалите.
— Празнувайте, но не се застоявайте до късно — предупреди ги Коракс. — Искам ви с бистри глави на сутринта. Фламиний възнамерява да потегли по зазоряване. Свободни сте.
Велитите си тръгнаха с приповдигнат дух от щедростта на Коракс.
— Той е добър офицер — каза Квинт. — Не бих имал нищо против да застана редом с него в битка.
— Той просто ни даде малко храна, а не повишение! — отвърна Рутил — Ще мине най-малко година, ако не и две, преди изобщо да помислят да те направят хастат.
— Знам, знам. — Квинт млъкна. Част от причината да иска да се махне от велитите беше Мацерион, чиято последна тактика беше да разпространява гадни слухове за него сред останалите. „Креспон се изпика в реката. Затова хората се разболяват“. „Онова псе Креспон щеше да заспи на пост, ако не го бях събудил“. „Креспон е страхливец. Ще побегне веднага щом се изправим наистина срещу гугите“. И така нататък. На Квинт му беше дошло до гуша. За щастие повечето от неговото отделение не вярваха на тези лъжи. Те бяха участвали в засадата срещу нумидийците. Но лъжите като че ли намираха почва сред някои от останалите велити. Ако се преместеше при хастатите, можеше да започне на чисто. „Я стига глупости“. Мацерион също щеше да бъде повишен. Каква беше гаранцията, че няма да се окажат в един и същи отряд и че тормозът няма да започне отново? Квинт стисна зъби в безсилието си. Както и да е, въпросът беше безсмислен — той все още беше велит и щеше да си остане такъв в обозримото бъдеще.
— Забрави за всичко друго освен за виното и сиренето — посъветва го Рутил. — И за топването в езерото преди лягане.
Квинт се усмихна. Идеята да напълни корема си и после да измие прахта от деня беше толкова примамлива, че не беше трудно да ѝ се отдаде.
Утрешният ден си беше за утре.
По заповед на Ханибал Ханон и хората му заеха позицията си още по тъмно. Те и останалите либийски копиеносци щяха да играят ролята на стръв в капана за римляните. Бяха се разположили по склоновете на хълма под лагера и през пътя на мястото, където той навлизаше в дефилето от източната страна на равнината с формата на полумесец. Фалангите можеха да се видят ясно от всеки приближаващ от запад и бяха открита покана към Фламиний да потърси сражение. Беше минал повече от час, откакто бяха блокирали пътя на изток, и небето бързо изсветляваше. Ханон за стотен път се загледа в източния хоризонт. Червено, розово и оранжево се смесваха във великолепен пир на цветове. При други обстоятелства би се насладил на подобен прекрасен изгрев. Днес обаче погледът му бързо се насочи отново на запад.
Изпълни го внезапно задоволство. Никой не би могъл да предвиди това! Всичко чезнеше под одеялото на сивотата. Сякаш картагенските богове бяха решили да действат заедно в полза на Ханибал, помисли си той, загледан в гъстата мъгла, пълзяща откъм езерото. Част от равнината вече беше покрита от нея; не след дълго тя щеше да обгърне и ниските хълмове. Добре, че местността беше проучена предишния ден и че Ханибал беше наредил всички да заемат позициите си толкова рано. Вече цялата армия би трябвало да е готова за битката.
Ханон беше зървал на няколко пъти проблясването на метал, докато галите се движеха по отсрещните склонове, а нумидийците по хълмовете на север, но това беше всичко. Стомахът му се беше свил от възбуда и страх. Почти не смееше да си признае, но дори чувстваше нещо като ликуващо въодушевление. Преди засадата им можеше да бъде разкрита, ако римляните бяха изпратили съгледвачите си пред легионите. С падането на мъглата обаче със съгледвачи или не врагът нямаше как да забележи чакащите картагенски войници. „Не бъди толкова самоуверен“, каза си той. Всичко можеше да се оплеска. Ако галите направеха някоя глупост преди по-голямата част от армията на Фламиний да е минала през тясното място, само малка част от врага щеше да попадне в капана. Ханон се замоли доверието на Ханибал в галите, които бяха най-недисциплинираните му хора, да е основателно. Бостар му беше казал колко се бяха зарадвали главатарите им, че им дават такава важна задача, каквато бяха получили при Требия. За тях вероятността да понесат тежки загуби беше нищо в сравнение с честта да водят атаката. Това обаче не означаваше, че някой глупак няма да провали всичко, като закрещи преждевременно бойния си вик.