Всички бяха по местата си. Битката скоро щеше да започне. Тревогите бяха безсмислени, но Ханон все пак се безпокоеше. Не го свърташе на едно място и затова той закрачи пред първата редица на копиеносците си, като кимаше, усмихваше се, обръщаше се към войниците по имена и им казваше, че победата ще бъде тяхна. В отговор те му се усмихваха свирепо. Дори на печалното лице на Мут се появи усмивка, когато го приближи. Така беше от Виктумула. Ханон докосна ивицата плат, която предпазваше врата му от ръба на нагръдника. Още можеше да проследи очертанията на буквата F — и така щеше да бъде до последния му ден. Може би изтезанията и болката си заслужаваха. Оцеляването му напук на всичко във Виктумула го беше превърнало в нещо като талисман за хората му и за другите фаланги. Беше чул, че някои от войниците дори твърдели, че не можел да бъде убит. „Танит, нека това да се окаже вярно поне днес“, иронично си помисли той.
— Готов ли си, командире? — попита Мут.
— По-готов няма как да бъда. Това е най-лошата част, нали? Чакането.
— Да — промърмори заместникът му. — Да се започва по-скоро, че да свършваме.
Ханон го тупна по рамото и продължи нататък. В края на фалангата зърна Бостар, който разговаряше със Сафон и баща им. Те го видяха и му дадоха знак да отиде при тях.
— Татко. — Ханон кимна на Сафон и Бостар. — Братя.
Малх изгледа синовете си един по един.
— Днес ще бъде ден на гордост за всички ни.
Те се усмихнаха, но Бостар и Сафон не се погледнаха един друг.
— Кой би си помислил, че ще ни се случи да бъдем в Северна Италия като част от картагенската войска? — попита Малх. — И че още една римска армия всеки момент ще влезе в капана ни?
Наистина изглеждаше малко нереално, помисли си Ханон. Преди не толкова много месеци той беше роб. Спомените изпълниха главата му. „Не мисли за Квинт“.
— Не изкушавай боговете, татко — каза Бостар и погледна към небето. — Все още не сме спечелили.
Сафон погледна презрително брат си.
— Да не би да се страхуваш, че ще изгубим?
Вместо да отговори, Бостар стисна зъби. Малх се намеси.
— Вярно е, боговете не гледат добре на прекалената самоувереност. Гордостта предхожда падението. Много по-добре е да се молим за победа със смирени сърца.
— Аз се моля само онези кръвожадни гали да си мълчат достатъчно дълго, докато римският авангард не стигне до нас. Ние ще направим останалото — каза Сафон. — Нали, братко? — И сръчка Ханон.
„Не се опитвай да ме използваш във враждата си с Бостар“, гневно си помисли Ханон.
— Сигурен съм, че и четиримата ще изиграем своята роля. И ще изпълним дълга си към Ханибал.
В далечината зареваха тръби. Ханон настръхна. Днес наистина щеше да има сражение.
— Идват! — промълви Бостар.
— Слепешком, в мъглата. Слава на Баал Хамон за арогантността им. — Малх се озъби. — Връщайте се при фалангите си. Ще се видим, след като всичко приключи, ако са рекли боговете.
Четиримата се разделиха със свирепи усмивки.
Малки капчици влага покриваха върховете на копията на Квинт и ръба на щита му. Чувстваше кожата си лепкава, туниката му беше влажна, а краката му бяха подгизнали в мократа трева. Празният му стомах престъргваше болезнено и му се искаше да си беше взел къшей хляб, за да има какво да хапне, както бяха направили някои други. Физическите неудобства обаче бяха най-малката му тревога. Сигурен беше, че видимостта се влошава още повече. Сивата мъгла беше увиснала тежко над земята. Рутил и Урцей бяха на няколко крачки от двете му страни, но Квинт едва виждаше мъжете отвъд тях. Поне Мацерион се намираше възможно най-далеч от него, в края на редицата. Въпреки това беше изнервящо да върви в сумрака със съзнанието, че врагът е само на миля пред тях.
— Дали идеята е добра? — промърмори той. — Не виждаме абсолютно нищо.
Урцей го чу.
— Фламиний смята, че мъглата ще се вдигне с напредването на сутринта. Коракс и аз също мислим така. Това достатъчно ли ти е?
— Коракс не беше точно във възторг от заповедта да тръгнем — отвърна Квинт. „Нито от това, че сме само на петдесет крачки пред авангарда. При нормални обстоятелства щяхме да сме най-малко на половин миля, а конницата — още по-напред“.
— Офицер с неговия опит не е нужно да е във възторг. Той знае, че някои от хората му могат да бъдат убити и ранени днес, но негов дълг е да изпълнява заповеди. Както и мой. Дори и твой, Креспон.
Квинт долови предупредителния му тон и реши да не споменава тревогите си за конницата. Така само щеше да ядоса още повече Урцей. Затова отговори: