— Не се безпокой, ще си свърша своята част.
Урцей изсумтя раздразнено и погледна от двете си страни.
— Предайте нататък. Вървете бавно. Движете се в една редица, на не повече от пет крачки един от друг. Не искам някой да се изгуби, ясно ли е?
Квинт повтори думите му на Рутил, който предаде на онзи от дясната му страна.
Зад тях се чуваше тежкото троп-троп-троп на хилядите легионери, които ги следваха. В далечината зареваха тръби, докато отрядите отзад маневрираха в дългата колона. Звуците се усилваха от хребета, който притискаше Квинт и велитите към езерото и ги правеше глухи за всичко друго. Шумният ритъм беше обезпокоителен, но и окуражаващ. И заплашителен. „Това ще всее страх от боговете у картагенците“, помисли си Квинт. Стига да не се бяха махнали, разбира се. Част от него безразсъдно се надяваше врагът да е останал. За тях сигурно щеше да е ужасяващо да чуват приближаващия враг, без да са в състояние да го видят. Нямаше да излязат срещу тях — в тази мъгла подобно нещо би било истинска лудост. По-скоро щяха да ги чакат на склоновете, докато не се озовяха много по-близо до тях. Дотогава мъглата несъмнено щеше да започне да се вдига. И всичко щеше да стане по-ясно.
Продължаваха напред, като оставяха тъмни влажни дири през високата до прасците трева от двете страни на тесния път. Никой не говореше. Вниманието на всеки беше съсредоточено върху земята пред него, върху гъстата мъгла пред очите, напрягащи се да видят някакъв знак, че врагът е наблизо. Но не чуваха нищо. Не виждаха нищо. Не попаднаха на нищо. Бяха сами в лепкавия сумрак. Усещането беше зловещо, но Квинт се радваше, че има другари от двете си страни. Никога досега не беше вървял в такива условия. Без другите тревогата му щеше да надделее.
Без слънце всякаква представа за времето изчезваше. Постепенно обаче започна да става малко по-светло. Утрото беше настъпило, но Квинт можеше да каже само толкова. В началото се беше опитал да брои крачките си, но мислите за картагенците и Ханон му пречеха да се съсредоточи. Отдавна се беше отказал от броенето. Щеше да е изнервящо да коментира колко ли път са изминали, затова не казваше нищо. Накрая обаче не се сдържа и попита Рутил.
— Нямам представа. Може би миля? — отговори той.
— А ти какво мислиш, Урцей?
Водачът на отделението се изхрачи и плю.
— И според мен горе-долу една миля. Вече приближаваме.
Впериха подозрителни погледи в мъглата.
— Нищо — прошепна Квинт.
— Може би са се махнали — предположи Рутил.
— А може и да не са — изръмжа Урцей. — Отваряйте си очите на четири и бъдете нащрек.
Урцей сякаш беше усетил мислите на Големия Тенер и на центурионите зад тях. След няма и петдесет удара на сърцето по редицата дойде заповед и Урцей я повтори веднага.
— Дошъл е вестоносец от легионите. Трябва да забавим крачка. Пригответе копията за хвърляне. Предайте нататък.
Стомахът на Квинт рязко се сви, но той се ухили на Рутил.
— Готов ли си?
— Да. — Рутил погледна боеца от дясната си страна и вдигна копието си. — Забави крачка. Готов за стрелба. Предай нататък.
Заповедта засили напрежението и страха още малко. Рутил се мръщеше. Върхът на езика на Урцей се виждаше между зъбите му. Квинт раздвижи дясната си ръка, за да е сигурен, че държи копието си добре балансирано. Наостри уши. Единственото, което чуваше, беше тропотът на краката на легионерите, но този път ритъмът беше много по-бавен. Троп. Сърцето му удари няколко пъти. Троп. Очите му се вдигнаха натам, където би трябвало да се намира небето. Троп. Не, чакай. Сивотата отгоре беше по-светла, отколкото по-рано, но само малко. Проклета мъгла! „Велики Юпитер, вдигни мъглата“, замоли се той.
Вече беше лесно да не губи броя на крачките си. Десет. Двайсет. Не виждаше нищо пред себе си. Трийсет крачки. Петдесет. Сто. Темето го сърбеше от потта под шлема му. Белегът също го сърбеше, но нямаше начин да го почеше, както и да изпразни внезапно напълнения си мехур. Хвърли бърз поглед към другарите си. Напрегнатите им лица и побелелите кокалчета на пръстите им показваха, че и техните нерви са опънати като неговите. След сто и петдесет крачки мъглата леко се разреди и се превърна от поглъщаща всичко супа в бели пипала, които се гърчеха бавно над тревата.
Изведнъж слънцето блесна в небето. Духът на Квинт се приповдигна. „Най-после!“
— Слава на боговете — с въздишка промърмори Рутил.
— Ш-ш-ш! — изсъска Урцей и го изгледа свирепо.
Рутил трепна. „Глупак“, помисли си Квинт. Че кой би го чул?
Отпред видя върхове на дървета, стърчащи над мъглата. Билото. Бяха наближили второто било. Погледът му се стрелна към Урцей, който също го беше видял. „Гледай напред“, каза си Квинт. Направи още една крачка. Въобразяваше ли си, или мъглата сякаш се вдигаше? Още две крачки. И изведнъж нещо кафяво на петдесетина крачки отпред. Храсти или паднало дърво?