Най-неочаквано мъглата свърши. В един момент Квинт беше заобиколен от сивите ѝ пипала, а в следващия се намираше на открито. Преходът сам по себе си беше стряскащ, но онова, което накара сърцето му да подскочи в гърлото му, бяха плътните редове на вражеските войници на няма и петдесет крачки пред него. Либийски копиеносци — войниците, които беше командвал Ханон. Възможно ли беше и той да е тук? Над либийците имаше мъже с прашки. Квинт бързо погледна надясно. Бяха хиляди. И просто чакаха.
Тях.
— Внимавай! — изрева той. — Те са тук! Тук са! — И без да чака да види дали другарите му са чули, се втурна напред. Велитите бяха обучавани точно на това. Колкото по-близо се намираше, толкова по-вероятно беше копията му да намерят целта си. Самият той беше в безопасност от копията на либийците, които се използваха за мушкане. Само след няколко мига обаче камъните на прашкарите щяха да полетят във въздуха. Стомахът му се стегна на възел, докато приближаваше вражеските редици. — Рим! Рим! — изкрещя той. На трийсет крачки разстояние се прицели в един офицер в челната редица и хвърли първото си копие. Незнайно защо се надяваше офицерът да не е Ханон. Без да гледа дали е улучил, прехвърли второто копие в дясната си ръка. Някакъв брадат войник привлече вниманието му. Ръката назад, прицелване, хвърляне — точно както беше обучен. Третото копие вече беше в ръката му, когато чу свистенето на запратен от прашка камък. После още едно и още едно.
Трепна. Трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да не поглежда нагоре. Първите изстрели винаги бяха неточни. „Те също са нервни“, каза си. Туп. Туп. Туп. Камъните падаха навсякъде около него. Той избра мишена и хвърли, грабна последното си копие и запрати и него. Въздухът вече беше изпълнен с бръмчене, сякаш приближаваше рояк пчели. Квинт се бореше с паниката си, докато се обръщаше да отстъпи. Връщането беше най-опасната част. Прашкарите можеха да стрелят точно на стотици крачки. Беше го видял с очите си при Требия. „Престани!“ Рязко се завъртя и видя Рутил, Големия Тенер и останалите — отскачаха, приклякаха и хвърляха копията си. Въодушеви се. Не беше сам. Не беше единствената мишена за врага.
Но сега беше време да бяга. По време на обучението си често се беше питал какво ли е чувството да отстъпваш от врага пеша, а не на кон, както беше правил преди. Вече знаеше — сърцето му се опитваше да изскочи от гръдния му кош, усещаше киселия привкус на страха в устата си. Беше много по-лошо. Направо ужасяващо. Без да мисли, той вдигна щита над главата си, за да пази тила и раменете си. Сигурно изглеждаше нелепо на приближаващите легионери, но не му пукаше. Туп. Туп. Туп. Смъртоносният звук звънтеше в ушите му. Виждаше как камъните падат навсякъде — пред него, отляво и отдясно.
Беше изминал петдесетина крачки, когато рязък вик го накара да погледне назад. Недалеч от него Рутил беше паднал на коляно и стискаше дясното си бедро. Да се втурне обратно сред пороя камъни щеше да е чисто самоубийство, но не можеше просто да го остави. Квинт стисна зъби и се затича, вдигнал щита пред себе си. Ръката му изтръпна, когато я улучи камък. Друг камък го удари в левия пищял и болката го прониза. Квинт изруга и продължи да тича. Миг по-късно спря до Рутил.
— Ставай!
Рутил изстена.
— Да не би да ти се е приискало да умреш?
— Затваряй си плювалника и ставай.
— Няма да успеем.
— Юпитер да ти го начука, Рутил, живее ли ти се, или не?
Рутил се изправи с мъка, стенеше от болка.
— Дръж се за мен — каза Квинт и прехвърли ръка през раменете му. — Хайде, мътните да те вземат! Не искам да си рискувам живота за нищо. — Приятелят му се подчини. Квинт вдигна отново щита над главата си и двамата тръгнаха.
— Сега ще се целят още повече в нас — каза Рутил.
— Знам. — Вместо да позволява на страха да го завладее напълно, Квинт заби поглед в земята и се съсредоточи върху всяка крачка. Бяха обречени, но това му даваше нещо за правене. По-добре, отколкото да си мисли как ще умре при първата си проява като велит. Леви, десни. Леви, десни. Четири крачки. Леви, десни. Леви, десни. Осем. По гърба му лазеха мравки. Беше по-лошо, отколкото да отстъпва пред врага на кон. Много по-лошо.
Но все пак изминаха петдесет крачки. После по някакъв начин станаха сто. Мускулите на краката на Квинт горяха от усилието да поддържа Рутил, който куцаше все по-зле. Не знаеше колко още ще може да продължи. Камъните продължаваха да валят около тях и да отскачат от щита му. Беше само въпрос на време преди някой да го улучи смъртоносно.