— Добре ли дремна? — попита онзи отляво, лукав на вид тип с изпъкнали очи.
— Достатъчно си почина — добави другарят му с престорено успокоителен тон. — А сега е време да си побъбрим.
Ханон усети, че бъбренето ще бъде съпроводено с много болка. Напрегна слух. Не се чуваха звуци на битка. Нямаше звън на оръжия. Сърцето му се сви. Мут и хората му се бяха изтеглили — ако изобщо все още се намираше във вилата.
Първият сякаш прочете мислите му и се изсмя презрително.
— Тук няма да получиш помощ. Зад стените на Виктумула сме в безопасност.
Разнесе се стон. Ханон погледна наляво. Богу лежеше на няколко крачки от него. Голямото петно кръв по туниката над корема му и раната на крака му не вещаеха нищо добро за копиеносеца.
„Значи сме само двамата с Богу“. Ханон процеди няколко цветисти ругатни на картагенски.
Това отново беше посрещнато с насмешливо изсумтяване.
— Чудиш се защо хората ти не са разбили вратата, а?
Ханон наистина си мислеше това, но се опита да не го покаже. Двамата легионери нямаха представа, че знае латински.
— Ометоха се веднага щом вдигнахме тревога — каза вторият войник на другаря си. — Направо не можехме да повярваме на късмета си. Сигурно са си помислили, че от града пращат подкрепления. Тъпи копелета.
Вълна на умора заля Ханон. „Просто са изпълнявали заповед“, помисли си той.
Вторият легионер се изсмя подигравателно.
— Нямаха представа, че единственото подкрепление е звукът на тръбите!
От тези думи на Ханон му призля. Той затвори очи, но последвалият ритник в ребрата го накара да ги отвори отново от болка. Опита се да се извърти от следващия ритник и той го улучи в гърба. Ханон се приготви за трети.
— Спрете — рязко изрече някой. — Аз ще реша как и кога ще бъде наказан заедно с другия червей.
Двамата легионери застанаха мирно.
— Да, командире. Слушаме, командире.
— Изправете го.
Ханон усети как яки ръце го хващат под мишниците и го изправят.
Помещението, в което се намираше, беше мрачно — квадратна каменна стая без прозорци. Три малки лампи хвърляха достатъчно светлина, за да вижда стичащите се струйки вода по стените и масата, на която бяха наредени плашещи инструменти, всеки с шипове или със свирепо на вид острие. Горящият мангал също обещаваше допълнителни вариации на болката. Под безстрастния поглед на офицера ръцете на Ханон бяха вдигнати и въжето на китките му беше преметнато през една кука, висяща от тавана. Когато ставите на раменете поеха цялата тежест на тялото му, агонията на Ханон достигна до нови висоти. Той отчаяно се опита да достигне до пода. Той беше мъчително близо — можеше да го докосне с върха на сандалите си, но не и да намери опора на него за повече от няколко мига. Задъхан от безсилие и болка, той вдигна очи.
За свой абсолютен шок позна набития офицер — с квадратна брадичка, гладко обръснат, на около трийсет и пет. Същият, който се беше озовал под меча му по време на сблъсъка с един римски патрул преди седмица. Врагът, когото беше оставил жив, за да спаси живота на Мут. „Трябваше да го убия“. Почувства се ужасно, че изобщо си мисли подобно нещо. Убиването му щеше да означава сигурна смърт и за Мут. И сега Ханон пак щеше да е пленник, просто мъчителят му щеше да е някой друг. Забеляза, че мъжът като че ли не го е познал. Имаше малък шанс това да се окаже в негова полза. Ханон се вкопчи отчаяно в тази надежда.
Офицерът му се усмихна безрадостно.
— Мъчително, нали? Смятай се за късметлия, че не им наредих преди това да ти вържат ръцете зад гърба. Това щеше да ги извади от ставите в мига, в който те окачат. — Мъжът се намръщи, когато Ханон не отговори. — Не разбираш нито дума, нали?
Ханон мълчеше.
— Окачете и другия — нареди офицерът.
Ханон гледаше с безпомощна ярост как легионерите повдигат стенещия Богу и го окачват до него. Накрая очите на копиеносеца се фокусираха. Той се опита да се усмихне, но вместо това лицето му се изкриви в гримаса.
— Всичко ще е наред — прошепна му Ханон.
— Спокойно, командире. Не е нужно да ме лъжеш.
Следващите думи на Ханон замряха в гърлото му. Прясна кръв вече пропиваше туниката на Богу от раната в корема. И двамата щяха да умрат в тази стая. Богу го знаеше. Ханон също го знаеше. Нямаше смисъл да се преструва.