— Ханибал няма да е доволен, ако го разочароваме, нали?
— Няма!
— Точно това исках да чуя. Сгъстете редиците!
Мъжете отпред застанаха плътно един до друг, така че щитовете им да се припокриват. Онези отзад също се сбутаха, образувайки плътна маса от доспехи, оръжия и потна плът. Вече почти не можеха да помръднат, но точно в това беше силата на фалангата. С вдигнати копия формацията се превръщаше в бронирана стена, непробиваема за повечето атаки. Скоро щяха да разберат дали ще се окаже ефективна и срещу клина. Дотук боговете бяха решили да им помагат. И Ханон се замоли да продължат да го правят, когато римляните започнаха да се изкачват нагоре по склона.
Центурионите водеха хората си в равномерно темпо. Ханон ги чуваше да викат заповеди, подобни на даваните от самия него: „Спокойно, момчета!“, „Поддържай строя!“, „Пригответе копията!“. Велитите изтичаха пред тежката пехота, готови да хвърлят малкото си останали копия. Хората на Ханон ги засипаха с ругатни, докато приближаваха; фалангата не беше дала почти никакви жертви от копията на леката пехота. Ханон дори чу някои войници отзад да се обзалагат кой велит ще падне пръв, поразен от камък. „Не им липсва смелост, щом атакуват отново“, помисли си Ханон, когато чу свистенето на хиляди камъни над главата си. От велитите бяха останали по-малко от двайсетина души, но те въпреки това напредваха сред градушката от камъни и приближиха повече от всеки друг път. „Какво правят, в името на Баал Хамон?“ — зачуди се разтревоженият Ханон. Сякаш леките пехотинци търсеха смъртта си. Много от тях падаха, но това не спираше атаката им. Приближаваха все повече и повече, като крещяха бойни викове и хвърляха копия.
Действията им целяха единствено отвличане на вниманието. Когато Ханон осъзна това, върхът на най-близкия клин вече беше променил посоката си и се насочваше право към мястото между десния край на неговата фаланга и левия на фалангата на Бостар. Ханон се канеше да заповяда на хората си да се преместят вдясно и да запълнят пролуката, когато погледна към един от другите върхове. Той се движеше право към пролуката между неговата фаланга и тази на баща му.
— Проклети коварни копелета! — изруга той. Накъдето и да се преместеха хората му, само щяха да влошат положението. — Мут!
— Командире? — отвърна заместникът му от лявата му страна.
— Виждаш ли какво са намислили?
— Да, командире.
— Бързо предай назад. Прашкарите да съсредоточат стрелбата си по върховете на клиновете. Искам онези отпред да бъдат свалени на всяка цена. Ясно ли е?
— Да, командире.
— Чухте ме какво казах. Предайте назад. Веднага! — изръмжа Ханон на войниците зад него. — Мут!
— Да, командире?
— Хората отляво виждат какво предстои, но въпреки това им предай. Трябва да удържат! — Ханон погледна копиеносците от другата си страна. — Предайте и на момчетата отдясно. Римляните не бива да пробият!
Намръщените копиеносци направиха каквото им бе наредено.
Ханон погледна римляните, които вече се намираха на по-малко от петдесет крачки. Беше предупредил хората си. Беше направил всичко, което можеше. Изгаряше от желание да се хвърли в най-горещата точка от сблъсъка, но не можеше да напусне строя, без да наруши целостта на стената от щитове — нещо, от което римляните веднага щяха да се възползват. Колкото и да беше мъчително, трябваше да остане на мястото си.
От този момент нататък времето запълзя като охлюв. Дори когато легионерите се затичаха, за да преодолеят последните крачки, Ханон имаше чувството, че вижда отделни драматични картини. Отстъпването на последните велити — куцащи, кървящи, но все така дръзки. Пороят камъни, от който небето потъмня. Невероятната гледка, когато те заваляха върху и около върха на клина. Туп. Туп. Туп. Туп — камъните отскачаха от щитове и шлемове, трошаха черепи и скули. В римските редици започнаха да се появяват дупки — тук, там, навсякъде, но други легионери запълваха опразнените места, като газеха телата на другарите си и се подлагаха на убийствената градушка от камъни. Писъците на ранените не спираха легионерите. „Напред! Напред! Напред!“ — крещяха центурионите. „Рим! Рим!“
„Задръжте ги! Задръжте ги!“ — искаше да изкрещи Ханон, но думите му щяха да се изгубят в оглушителната врява.
— ХА-НИ-БАЛ! — извика той, удряйки копието си в ръба на щита.
Хората му отвърнаха на мига.
— ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ! — Скандирането беше подето по цялата редица. Викът бе абсолютно оглушителен.
Римското настъпление се поколеба за момент и в гърдите на Ханон пламна надежда.