Тя обаче бе кратка. С много окуражителни викове и не по-малко ругатни центурионите подкараха хората си напред и те дори ускориха крачка. Върхът на клина с трясък се сблъска с войниците на Ханон. Огромната сила на удара едва не изблъска хората му назад. Миг по-късно фалангата беше разтърсена отново, когато и левият ѝ край беше ударен.
— На място, на място! — извика Ханон и проточи врат, за да види какво става. „Нека удържат, нека удържат!“
— ХА-НИ-БАЛ! — извикаха онези, които не се биеха за живота си.
Ханон копнееше някой да се изпречи пред копието му, да може да забие острия връх дълбоко в римска плът и по някакъв начин да спре настъплението. Вместо това трябваше да остане на мястото си, полудял от ярост и безсилие, докато върхът на клина се забиваше дълбоко в пролуката между фалангите. Представи си объркването на хората си, чиито незащитени флангове сега бяха оголени за римляните. Копиеносците на другата фаланга би трябвало да могат да отвърнат на удара — но само ако се бяха обърнали наляво, а не напред. Ханон отново се замоли на боговете войниците му да издържат. Писъци, викове и заповеди на латински и картагенски се смесваха със звъна на метал в метал. Римляните, които Ханон можеше да види, спряха за известно време, но след това отново напреднаха няколко крачки. После още няколко. Сърцето му се сви. Ако успееха да разделят фалангите, нямаше да има начин да се прегрупират.
Настана пълно объркване, когато ударите от двете страни се предадоха по редиците. Войниците около Ханон викаха, бутаха се и се мъчеха да останат на крака. Мнозина паднаха на колене или изкълчиха ръцете си, когато щитовете им бяха изтръгнати. Предната редица се огъна и след това се разкъса. Войниците се понесоха напред, разваляйки строя. Ханон беше сред тях. Точно отпред нямаше врагове, а строят на фалангата и без това беше развален. Какво да направи? Ако заповядаше на хората си да атакуват клина отстрани, можеше да забави римската атака, но беше напълно възможно легионерите също да нарушат строя и да им излязат в гръб. А това щеше да доведе до пълна катастрофа.
Хвърли поглед надолу по склона и сърцето му се сви още повече.
Нови групи легионери се носеха нагоре, очевидно с намерението да се врежат през дупките в картагенската редица. Щяха да пристигнат много преди фалангите да имат време да възстановят строя. Нямаше никакви шансове балеарските прашкари да направят онова, което либийците не бяха успели. Римляните щяха да постигнат своето.
Ханон вдигна очи към яркосиньото небе. „Защо? Защо ни причинявате това?“ — изкрещя мислено.
Не получи отговор.
По време на бруталния сблъсък на хълма Квинт никога не се беше радвал повече, че именно Коракс е негов командир. Големия Тенер беше загинал, а Урцей бе ранен при третата или четвъртата атака — не можеше да си спомни кога точно. След това неговото отделение велити се мъчеше да запази бойния си дух под унищожителната градушка камъни на балеарските прашкари. Всички около него знаеха, че умират напразно — копията им не бяха в състояние да пробият либийските щитове. Квинт дори си помисли, че някои се канят да се обърнат в бягство — Мацерион например изглеждаше особено нещастен. „Но къде ще бягат?“ — цинично се запита той. Единствено боговете знаеха какво става в тила им, но доколкото можеше да прецени, положението там не беше добро. Карниксите ревяха в нов, безумен ритъм, което означаваше, че галите надделяват. Коракс сякаш беше усетил, че осемнайсетте оцелели велити са на ръба, и ги събра извън обхвата на смъртоносните камъни. Обсипа ги с похвали до небесата за положените усилия, което предизвика усмивки на уморените им лица. После разкри плана за измъкване, който бяха измислили с Пулон.
— Не можем да го направим без вас, момчета — викна той. — Вие ще сте хапещите конски мухи, които ще подлудят гугите. Те ще са толкова заети да гледат вас, че когато видят какво сме намислили, ще е късно.
— А дотогава всички ще сме мъртви — промърмори Мацерион.
Коракс го погледна с очи, подобни на парченца лед.
— Ще се обръщаш към мен с „командире“, войнико.
Мацерион сведе очи.
— Да, командире.
Скастрянето си беше скастряне, но всички бяха чули думите на Мацерион.
Центурионът го осъзнаваше отлично. Погледът му се спря върху всеки войник.
— Мацерион е устат, но е прав. Може да бъдете убити, ако отново отидете там. Ще ви кажа обаче едно. Работата вече опира до триариите. Ако те не могат да ни помогнат да пробием редиците на врага, всички ще загинем. Двайсет години войни са ме научили на едно нещо, и то е да познавам кога на бойното поле има майстор тактик. За съжаление днес има такъв и той не е Фламиний. Засадата си беше направо гениална. Тя спечели битката още с първия удар. Сега само се опитваме да си спасим задниците, преди да е станало твърде късно.