— Готови сме да тръгнем, когато кажеш, командире — заяви Рутил.
Коракс го погледна одобрително и кимна към скутума на Квинт.
— Какво е мнението ти за това?
— Тежичък е, но се справям, командире. — Нова молитва наум, този път за това, че ръката му се беше възстановила напълно.
— А ти какво мислиш? — Центурионът погледна Рутил.
— Същото, командире.
— Взехте ги от момчета, които са паднали, нали?
Квинт кимна.
— Наложи ли се да ги използвате?
— Не, командире. Бяхме отзад — отвърна Квинт: очакваше Коракс да ги наругае на мига.
— Добре сте се сетили да се въоръжите с тях. Малките кръгли щитчета, които носят велитите, не заслужават човек дори да се изпикае отгоре им, когато се наложи да се изправиш срещу друг пехотинец. Задръжте ги.
Изненаданите Квинт и Рутил се ухилиха.
— Да, командире!
— Вие и другарите ви се представихте добре и по-рано — одобрително каза Коракс. — Не е лесно да тичаш нагоре по склон, докато те засипват с камъни. Продължете в същия дух и скоро ще станете хастати.
— Благодаря, командире!
— Възползвайте се максимално от тази почивка. Скоро тръгваме. Трябва да сме се отдалечили колкото се може по-далеч преди залез-слънце.
— Ще успеем ли, командире? — попита Квинт.
— Ако боговете са рекли, да. — Коракс им кимна отсечено и се отдалечи.
Гордостта на Квинт се беше посъбудила от похвалата на центуриона, но последните му думи я превърнаха на пепел в пресъхналата му уста. Виждаше същата емоция ясно изписана и на лицето на Рутил. Вдигна очи към небето в търсене на вдъхновение. Боговете нали не биха ги оставили да оцелеят в кошмара, през който бяха минали, само за да гледат как падат посечени от други картагенски войници? След малко погледна надолу, разгневен от липсата на отговор.
— Проклетите богове никога не отговарят. Никога — прошепна Рутил. — Дори когато имаш най-много нужда от тях.
— Знам. — Квинт се чувстваше изтощен до мозъка на костите си. — Затова ще трябва просто да продължим напред.
VIII
Капуа
— Аврелия.
Тя зарови още повече глава във възглавницата. „Махай се — помисли си окаяно. — Майка ми те е пратила, защото знае, че няма да говоря с нея“.
— Знам, че ме чуваш — каза Гай.
Да, въпреки възглавницата Аврелия чуваше всяка негова дума.
— Отвори. Моля те, Аврелия.
Тя въздъхна и вдигна глава.
— Какво искаш?
— Да поговорим.
— Майка ми те е пратила — сърдито каза тя.
— Да, помоли ме, но аз също искам да поговорим. Тревожа се за теб.
— Добре съм.
— Не, не си. — Той почука отново. — Няма да се махна, докато не ми отвориш.
Аврелия остана да лежи още малко в леглото, след което стана и дръпна резето. Може би той все пак щеше да успее да оправи настроението ѝ.
— Плакала си — каза той от прага.
Тя избърса зачервените си очи.
— А ти какво очакваш? Ханибал отново е разгромил войските ни. Хиляди войници са загинали. Щом Фламиний е паднал, напълно логично е татко и Квинт също да са изгубили живота си. А аз… аз трябва да се омъжвам? — Сълзите ѝ рукнаха отново.
— Ела. — Той я взе в прегръдката си — нещо, което тя желаеше от онази нощ в нейната къща. Но не и при тези ужасни обстоятелства. Аврелия обаче не оказа съпротива — нуждаеше се от цялата утеха, която можеше да получи.
Преди три дни беше пристигнало писмо от баща ѝ, с което той разрешаваше тя да се омъжи за Луций. Аврелия беше подготвена за това. Изобщо обаче не беше очаквала да прочете, че Квинт е изчезнал, докато пътувал от лагера на Фламиний към Капуа. Уверенията на Фабриций, че се полагат всички усилия за откриването му, не бяха успокоили нито нея, нито майка ѝ. Твърде вероятно беше Квинт да е мъртъв, загинал при падане от коня, от ръцете на разбойници или на вражески патрул. Два дни по-късно — вчера сутринта — животът им се преобърна отново, когато шокиращите подробности за битката при Тразименското езеро достигнаха до Капуа. Лицето на Атия беше побеляло от чутото и оттогава тя прекарваше повечето си време на колене в храма на Марс. Гай беше на учения в равнината и не беше чул новините, но обикновено жизнерадостният Марциал се беше умълчал мрачно. Самата Аврелия беше съсипана. Дълбоко в себе си знаеше, че баща ѝ е сред хилядите загинали. Той беше благословил годежа ѝ, след което бе паднал в битка. Сякаш самите богове ѝ се надсмиваха.
— Новините от Тразименското езеро бяха ужасни — започна Гай, с което я накара да се разридае още по-силно, — но доколкото чух, повечето ни загуби са на легионери. Фламиний не изпратил конницата с авангарда, така че тя не е минала през теснините до езерото. От самото начало на битката натискът е бил толкова голям, че те не са могли да се включат в нея. Когато е станало ясно накъде вървят нещата, са успели да се изтеглят без никакви трудности.