— Ето го и него — промърмори Бостар.
Погледът на Ханон се насочи натам, накъдето гледаха и всички останали. Видя първо карето скутарии, елитните войници на Ханибал с черни наметала. Те следваха генерала навсякъде, освен ако той не беше на някоя от редовните си тайни мисии, за които се предрешваше и обикаляше сред войниците, за да прецени настроенията им. Скутариите спряха; редиците им се разделиха и Ханибал излезе напред. Днес беше оставил доспехите и оръжията си. Малцина обаче биха го взели за някой друг. Уверената му осанка, туниката с наситен пурпурен цвят и превръзката със същия цвят, покриваща дясното му око, го караха да изпъква от цяла миля разстояние. Отблизо си личеше, че и той е страдал през последните седмици. Мургавата му кожа беше по-бледа от обичайното. На широкото му лице се бяха появили нови бръчки, а сивите косми в късата му брада се бяха увеличили. Въпреки това в здравото му око все още искреше енергия.
— Благодаря, че дойдохте — каза той и кимна, когато му отдадоха чест. — Реших, че ще е по-приятно да се срещнем тук, отколкото в палатката ми. Слънце. Море. Пясък. Какво повече му трябва на човек?
— Може би няколко жени, генерале? — с дяволите усмивка отвърна Махарбал.
Ханибал повдигна вежди.
— А дано. Какво им е на конете ти? — извика някой от войниците наблизо.
Махарбал се намръщи престорено.
— Всичките са крастави. Не ни ли видя как ги къпем със старо вино?
— Значи за това е отишло виното? А нашите езици са увиснали до земята от жажда.
— Ако ти харесва, можеш да го изпиеш, след като измием конете — заяви Ханибал.
Войникът млъкна, а другарите му се запревиваха от смях.
— Жаждата ли ви мина? — извика Ханибал.
Не му отговориха.
— Излез, войнико.
Последва кратка пауза.
— Два пъти ли трябва да ти казвам? — студено попита Ханибал.
Дребен леко накуцващ мъж си проби път през групата. Изглеждаше изключително нещастен.
— Не искаш ли конско вино? — попита Ханибал.
— Да, генерале. Не, генерале. Не знам, генерале.
Войниците отново се разсмяха, но този път малко нервно. Въпреки обаянието си генералът беше известен като суров човек.
— Шегувам се — топло рече Ханибал. — Конете искат грижи, както знаеш. Те са жизненоважни за нас.
Мъжът кимна.
— А сега трябва да поговоря с офицерите си. Насаме.
— Да, генерале. Благодаря, генерале — каза дребният войник.
— Вие сте добри мъже. — Ханибал погледна писаря си, който стоеше наблизо с пергамент и перо в ръка. — Погрижи се тези войници да получат малка амфора вино от личните ми запаси. Малка — повтори с усмивка, когато войниците нададоха ликуващи викове.
— Аз и момчетата ще те следваме навсякъде, генерале. Дори до Хадес и обратно — извика дребният войник.
Другарите му завикаха още по-силно. Ханон винаги оставаше поразен от лидерските способности на генерала. Само с няколко думи и малко вино Ханибал беше превърнал негодуванието на тези мъже в обожание.
— Прави го да изглежда толкова лесно — прошепна той на Сафон. И моментално осъзна, че е сгрешил. Сафон се намръщи горчиво.
— Това е дарба, братко. Някои хора я имат, други не.
— Иска ми се и аз да я имах — рече Ханон, който напълно си даваше сметка, че Сафон води хората си чрез страх, а не чрез всеотдайност, докато самият той се опитваше да подражава на баща си и Бостар, които водеха с личен пример.
— Аз също — отвърна Сафон и го изгледа подозрително.
— Съберете се — нареди Ханибал.
За момент Ханон изпита облекчение, че Сафон няма да може да го жегне, но това не продължи дълго. На срещата нямаше гали и нумидийци, а само картагенци. Ханон беше сигурен, че Ханибал ще говори за битката и за неговия и на семейството му провал. Основното обвинение щеше да падне върху него, защото неговата фаланга се беше огънала първа. Как ли щеше да бъде наказан? Най-вероятно с понижение. Ханон събра сили и се приготви за неизбежното.