— Победата ни при Тразименското езеро беше заслужена — каза Ханибал, като ги наблюдаваше внимателно.
— Беше лесна заради плана ти, генерале — отвърна Махарбал. — Залагането на такъв капан си беше направо гениално.
Ханибал се усмихна.
— Един генерал е толкова добър, колкото са офицерите и войниците му. Това е и причината да сме тук.
Бостар погледна тревожно Малх, който стискаше и отпускаше зъби. Сафон се изчерви. Ханон се зае да изучава земята пред себе си. Всички офицери наоколо с изключение на Махарбал правеха нещо подобно.
— При езерото всичко мина по план, с изключение на едно. Както знаете, либийските фаланги се огънаха под силния напор на хиляди легионери.
Ханон вдигна очи и видя, че Ханибал се взира в него. Точно в него, макар наоколо да имаше и много други. Устата му пресъхна съвсем.
— Съжалявам, генерале. Трябваше да ги удържим… — започна той.
— Спокойно. Аз самият не знам дали бих могъл да спра пробива им — каза Ханибал, с което го изненада напълно. — Фалангата се използва от стотици години от генерали, водили армиите си към победи на места като Маратон и Гавгамела. Но онези битки са се водили срещу противник, който също е използвал фаланги. Римският легионер се сражава по напълно различен начин. Той е по-подвижен и може незабавно да реагира при нови заповеди. Докато войниците във фалангата не могат да го направят. Никога не са могли и няма да могат.
Ханон не можеше да повярва на ушите си. Нима им беше простено? Не смееше да погледне към Малх и братята си за потвърждение. Цялото му внимание беше насочено към Ханибал. Каква полза имаше от либийските копиеносци, ако не можеха да победят врага?
— Вашите либийци — Ханибал ги изгледа един по един — са сред най-добрите войници, които имам. Техният провал при Тразименското езеро не е нещо, от което трябва да се срамувате. Не можехте да направите нищо повече от онова, което направихте.
— Благодаря, генерале — каза Малх с необичайно дрезгав глас. Ханон имаше чувството, че от раменете му току-що е паднал огромен товар. Провалът му не се дължеше на лошото му командване. Той погледна братята си, които очевидно изпитваха същото облекчение като неговото.
— Това обаче не може да се повтаря — продължи Ханибал. — Ако ситуацията беше различна, случилото се при Тразименското езеро можеше да доведе до катастрофа. Корабът, който изпратих към Картаген вчера, можеше да носи съвсем различно съобщение от онова, което носи сега.
— Тогава как можем да служим по-добре? — попита Малх.
— Човек винаги трябва да използва средствата, с които разполага — с лукава усмивка отвърна Ханибал.
„Вече държи всички ни“, помисли си Ханон, докато оглеждаше кръга изпълнени с очакване лица. Стомахът му се сви от вълнение — и от възхищение към техния лидер, който сякаш винаги криеше по още един номер в ръкава си.
— Много от хората ви взеха ризници от падналите след битката, което беше разумна постъпка. Както знаете, наредих да бъдат събрани и щитовете и мечовете на убитите врагове. — Ханибал се усмихна, когато някои от присъстващите ахнаха от изненада. — Да, искам да започнете да обучавате войниците си да използват пилум, гладиус и скутум. Щом не можем да бием Рим с фаланги, ще го направим, като превърнем нашите либийци в легионери. След това ще продължим на юг. Подобно на галите, жителите на южната част на полуострова не хранят голяма обич към Рим. Нещо повече, земите им са плодородни и ще поддържат запасите ни. Когато легионите дойдат да се изправят отново срещу нас, ще бъдем нахранени, по-подготвени и ще имаме съюзници зад гърбовете си.
Офицерите започнаха да се подсмиват и да говорят възбудено. Ханон се ухили и се престори, че слуша какво казва баща му на него и на братята му. На юг. Колко далеч на юг щяха да стигнат? До Капуа? Помисли си за Аврелия. „Да се върнеш жив и здрав“ — беше казала тя на Квинт. После беше погледнала към него и бе прошепнала: „Ти също“. Той беше отвърнал с разтуптяно сърце: „Ще се върна. Някой ден“. Беше си мислил, че обещанието му ще остане неизпълнено още години, ако изобщо се изпълнеше. Беше погребал дълбоко обърканите си чувства към Аврелия. Сега усети как те пламват отново. Богове, колко хубаво би било да я види! Въпреки опасностите тази възможност се превръщаше в реалност. И това наистина му харесваше. Както и мисълта, че ще научи какво е станало с приятеля му Суни.