Апенините, по Виа Латина, югоизточно от Рим
Внезапно избухнал смях накара Квинт да се обърне. Все още можеше да различи в сумрака редицата палатки на известно разстояние от него. Оранжеви сияния бележеха огньовете на всяка контуберния. В тъмнината зад тях проблясваха очите на мулетата. Квинт преброи внимателно и намери своята палатка. Подобно на повечето войници в лагера другарите му — хората му, поправи се той — седяха отвън, разговаряха и пиеха виното, което бяха успели да купят или да откраднат през деня. Квинт нямаше желание да споделя компанията им. Урцей беше логичен избор за командир на отделението, но заради раните му трябваше да бъде оставен в Окрикулум, където се бяха събрали оцелелите от битката при Тразименското езеро, за да се срещнат с новия си командващ Квинт Фабий Максим, неотдавна назначен за диктатор от изпадналия в паника Сенат. Коракс беше избрал Рутил за командир на отделението, но още по-изненадващо бе, когато Квинт беше посочен като водач на „петица“. Когато той възрази, Коракс му каза да си затваря устата и че си го е заслужил. Поглеждайки новобранците, които изглеждаха уплашени и зелени като фиданки, Квинт се беше подчинил. Вече седмица носеше ивицата вълча кожа на шлема си.
Мацерион се пукаше от завист и негодувание, че са го подминали; в резултат на това враждата им се задълбочи още повече. Сега Рутил беше единственият приятел на Квинт в отряда, както донякъде и един от новопристигналите, Север. Квинт вече почти не го виждаше, освен по време на похода през деня. Баща му беше жив — две тайни промъквания до палатките на конниците го увериха, че Фабриций е останал невредим при Тразименското езеро — но Квинт не можеше да отиде при него, за да си побъбрят приятелски. Тъй като нямаше към кого да се обърне, напоследък бе започнал да предпочита усамотяването. А това не беше лесно, когато си в армия. Затова часовете след дневните задължения бяха любимото му време. Веднага щом приключеше с вечерята, той се измъкваше при лагерния вал, за да намери покой и тишина. Стига да не се пречкаше на дежурния офицер, часовите го оставяха на мира.
В мрака можеше да скърби и да оставя чувството за вина да го гризе отново. От поражението при Тразименското езеро бяха минали няколко седмици, но мащабите на онези събития и случилото се след това още не му се виждаха реални. Напук на всички шансове Коракс ги беше превел през обкръжаващите ги вражески войници след пробива по време на сражението. Повече от пет хиляди легионери, които ги бяха последвали, не бяха изкарали такъв късмет — с изключение на неколцина старши офицери, римските граждани между тях бяха избити. Квинт изпитваше изгаряща ярост заради гибелта им, както и заради хилядите други, намерили смъртта си при езерото. Болеше го също и от загубата на Тенер Големия, който беше свестен човек. Но най-голямата му мъка — и съжаление — беше заради Калатин.
Приятелят му бе мъртъв. Със сигурност. Ужасната новина беше дошла няколко дни след битката. Четирите хиляди конници на Сервилий били попилени. Щом чул за поражението на Фламиний, другият консул изпратил конницата си да разузнае района. Попаднали в засада и били направо изклани. На Квинт му призляваше от самата мисъл за това. Изглеждаше му прекалено жестоко приятелят му да загине само няколко месеца след оцеляването при Требия. Това доказваше колко своенравни могат да са боговете.
Квинт Фабий Максим явно беше на същото мнение. След назначаването му за диктатор той бе наредил на жреците да се консултират със Сибилските книги. Подобно на избирането на диктатор — магистрат с абсолютна власт в Републиката — това беше нещо, което се правеше само във времена на тежка криза. Бяха изпълнени и безброй други религиозни ритуали; бяха дадени обещания и клетви в опит да си спечелят благоволението на боговете. Нищо от това не бе накарало Ханибал да изчезне, мрачно си помисли Квинт. Кучият син продължаваше да вилнее както си иска. За последно беше чул, че картагенецът е опустошил половината Апулия. Само по себе си това беше достатъчно лошо, но ако Ханибал решеше да поведе армията си през Апенините в Кампания? Фабий беше заповядал неукрепените градчета и ферми в близост до врага да бъдат изоставени и цялата собственост и реколтата да бъдат унищожени, но Квинт не можеше да си представи, че майка му ще напусне дома им или ще подпали складовете за зърно и избите. Тя беше прекалено голям инат. Квинт затвори очи и си представи как отряд нумидийци като онези, които бяха устроили засада на конницата на Сервилий, препуска към имението. Това го накара да се почувства още по-виновен, задето не се беше подчинил на баща си. „Юпитер, не позволявай да се случи“, замоли се с цялото си сърце. В отговор не чу нищо, не усети нищо, не видя нищо. Както винаги. Идеше му да изкрещи от безсилие, да прокълне боговете, но не смееше. Нима бяха изоставили напълно Рим? През повечето време му се струваше, че е станало точно така. Запита се дали да не прати на майка си писмо, с което да я предупреди — нещо, което баща му сигурно вече беше направил. Това щеше да послужи и за друго — да покаже на Атия и Аврелия, че е жив. Не можеше обаче да им каже, че е постъпил при велитите, така че те щяха да си помислят, че е страхливец. Тази мисъл само го накара да се почувства още по-нещастен.