— Знаех си, че ще те намеря тук.
Мекият глас на Рутил го накара да подскочи.
— Хадес! Стъпваш тихо като котка.
Приятелят му се ухили.
— Мога да съм съвсем безшумен, когато поискам. Искаш ли малко компания?
Квинт настръхна.
— Няма ли да липсваш на Север?
— Той заспа.
— Трябваше да се сетя, че това е причината.
Рутил го тупна по рамото.
— Знаеш каква е първата любов, когато не можеш да се наситиш на другия. Когато задължително трябва да прекараш всеки момент заедно с него.
— Чувал съм да го казват. — Квинт усещаше погледа на Рутил върху себе си, но не се обърна. Вместо това се загледа зад вала, ядосан на себе си, че негодува срещу Рутил — и Север — и срещу факта, че самият той не се е влюбвал.
— Никога ли не си бил с жена?
— Не съм казвал това. — Квинт си помисли с копнеж за Елира, привлекателната робиня, с която беше преспивал безброй пъти. — Просто не съм се влюбвал.
— Някой ден ще ти се случи. Ерос ще те прониже със стрелата си и животът ти никога вече няма да е същият.
— Не и докато тази проклета война не е приключила.
— Намирането на жени във войската е трудно — съгласи се Рутил. — Но пък винаги можеш да потърсиш мъжка компания.
Квинт се обърна. Усмивката на Рутил го ядоса още повече.
— Престани да се шегуваш с мен!
— Извинявай. Просто се опитвах да ти оправя настроението.
Квинт не отговори. Известно време стояха мълчаливо. Падаща звезда прелетя в небето над тях и угасна. „Изчезна също като Калатин“, горчиво си помисли Квинт.
— Защо си толкова оклюмал? — попита Рутил. — Затова дойдох.
Гневът на Квинт понамаля. Рутил наистина беше добър приятел.
— Трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого.
— Гроб съм.
— Нито дори на Север. Сериозно говоря.
— Какво си направил? Да не би да си изнасилил весталка? — Рутил видя настроението му и кимна. — Добре, кълна се пред Юпитер, Юнона и Минерва.
Споменаването на свещената триада го окуражи.
— Името ми не е Креспон. А Фабриций. Квинт Фабриций.
Изненадата на Рутил пролича дори в сумрака.
— Защо си постъпил в армията с друго име? Престъпление ли си извършил?
— Може и така да се каже. Аз съм… бях… конник, но още преди месеци баща ми заповяда да се прибера у дома. Не бях освободен от конницата, така че с постъпването си при велитите наруших първоначалната си клетва.
Рутил се опули.
— Значи си конник?
— Ш-ш-ш!
Рутил пристъпи към него.
— Богове, защо ти е било да ставаш велит?
— Сложно е.
Тихо и набързо Квинт му разказа миналото си.
— Е, това си е направо като в приказка — каза Рутил, когато Квинт приключи.
Квинт се почувства още по-виновен.
— Мислиш ли, че боговете ще ме накажат? Формално погледнато, аз още съм конник.
— Боговете вече са се посмели хубаво, като са те оставили да станеш велит!
— Сериозно говоря.
— Аз също. Ако боговете не могат да видят, че си верен слуга на Рим, няма никаква надежда.
— Трябваше да служа в конницата на Сервилий. И да бъда с тях, когато са попаднали в засадата. Мой добър приятел е мъртъв. И аз трябваше да загина.
— Но баща ти ти е наредил да се прибереш у дома, нали?
— Да.
— Значи пак нямаше да си там. А дори да беше с приятеля си, нямаше да го изоставиш, ако знаеше за засадата. Нали?
— Разбира се, че не! Никога не бих изоставил Калатин.
— Тогава престани да се самообвиняваш. Като едното нищо може да паднеш в следващата битка с гугите. Не ти избираш кога и как ще се случи.
Квинт погледна нагоре към звездите.
— Надявам се да си прав.
— Прав съм, така че давай по-весело — нареди му Рутил и вдигна меха вино, който Квинт не беше видял досега. — Да пием за мъртвия ти приятел Калатин.
Виното сигурно беше крадено, но на Квинт не му пукаше. Той взе меха и направи възлияние, като се помоли за Калатин.