— Не познаваш майка ми. Има ината на злонраво муле.
— Баща ти би трябвало да ѝ е писал.
— Надявам се.
— Защо и ти не ѝ пишеш? — Рутил усети неувереността му. — Кажи ѝ, че се сражаваш със социите или нещо такова. Дори баща ти да научи от нея, няма да има време да те търси във всяка част от армията.
„Това наистина може да свърши работа“, помисли си Квинт.
— И да ѝ пиша, това не означава, че ще се вслуша в предупрежденията ми.
— Да, но може и да се вслуша. Пък и ти ще се притесняваш по-малко, така че го направи.
— Благодаря, Рутил — искрено каза Квинт.
Приятелят му беше прав. Трябваше да се възползва максимално от ситуацията, вместо да се отдава на униние. Въпреки това тревогата за майка му и Аврелия продължаваше да стяга стомаха му.
IX
В околностите на Капуа
Докато стените на града се смаляваха в далечината, Аврелия за двайсети път се запита дали постъпва разумно. „Ще правя каквото си искам — яростно си помисли тя. — Майка ми да върви в Хадес!“ Единият от двамата роби на Марциал я погледна въпросително, но моментално заби поглед в земята, когато тя се намръщи.
Увещанията и заплахите на Атия я бяха извели от градските порти; Аврелия се надяваше да я отведат до семейната ферма. Отново ѝ се прииска Гай да беше наблизо — можеше да я изпрати до дома. Не, по-добре беше, че го няма. Вече трябваше да се омъжи за Луций. Нямаше смисъл да се колебае. А и Гай отдавна беше заминал с отряда си, за да подсили войската на Фабий. Луций сигурно щеше да дойде, ако го беше помолила, но тя не искаше неговата компания. Той беше част от причината да прави това.
Искаше ѝ се майка ѝ да не беше проявила такова усърдие в спечелването на бащата на Луций. Атия обаче беше като докопало се до кокал куче. Аврелия и Луций щяха да се оженят до няколко месеца. Донякъде тя се беше примирила с това — баща ѝ беше дал благословията си за съюза, така че нямаше какво да направи — но бе твърдо решена да се наслади максимално на малкото ѝ останала относителна свобода. Това може би щеше да е последната ѝ възможност да посети мястото, на което беше израснала, да бъде сама със спомените си за Квинт и — стига да си го признаеше — за Ханон. Задейства се от нещо, което беше подслушала буквално предишната вечер. След катастрофалния опит при срещата на Атия с Фанес Аврелия се беше превърнала в майстор на подслушването. Атия и Марциал често разговаряха вечер, след като тя трябваше да си е легнала. Снощи се бе смаяла до дъното на душата си от онова, което бе чула. Майка ѝ се беше оплакала, че заемът на Марциал бил умилостивил Фанес само за два месеца. Марциал изрази ужаса си и започна да се извинява на Атия. Мъката ясно личеше в гласа му, когато каза, че няма повече пари.
Аврелия прехапа устни, когато чу следващите думи на майка си. Освен ако Фабриций не можел да помогне, което изглеждало малко вероятно, докато е в армията, семейната ферма трябвало или да бъде продадена, или приписана на Фанес. Като се имаше предвид несигурността за съдбата на района, второто изглеждаше по-вероятно. Аврелия стисна зъби, за да не заплаче. Заради нея Фанес скоро щеше да стане собственик на фермата на баща ѝ. Минаха ѝ мрачни мисли за убийство на лихваря, но не знаеше как да организира подобно нещо — дори да разполагаше с парите за целта. От гърдите ѝ се изтръгна въздишка. Семейството ѝ скоро щеше да бъде докарано до просешка тояга, а тя не можеше да направи нищо.
— Къде отиваме, господарке? — попита по-старият от двамата роби, човек с отпуснати рамене и воняща уста. Другарят му, мургав ибериец с мустаци, също се обърна.
— В стопанството на семейството ми — отсечено отвърна Аврелия. — Наблизо е.
— Господарят знае ли, че отиваме там?
— Разбира се, че знае — излъга Аврелия. — Какво значение има! Той ви нареди да ме съпровождате навсякъде и да ме охранявате, нали?
Робът я погледна нещастно.
— Навсякъде в Капуа, господарке.
— Не си спомням Марциал да е казал, че трябва да останем в Капуа — рязко отвърна тя, макар че много добре знаеше, че той е имал предвид именно това. Затова беше взела робите и едно муле и бе минала през портите веднага след отварянето им, докато Марциал беше още в леглото си. Сигурно се събуждаше едва сега, а те бяха вече се бяха отдалечили на повече от миля от града. — Ти да си чул такова нещо?
— Н-не, господарке — намусено отвърна робът.
— В такъв случай престани да се държиш нагло и гледай пътя. Заради войната латроните са станали още по-многобройни. Отваряйте си очите на четири за разбойници и дръжте сопите в готовност.