Робът погледна другаря си и си затвори устата.
Аврелия смуши мулето. „Това ще ги накара да си мълчат още няколко мили — помисли си тя. — След това ще им кажа, че остава още малко. Когато най-сетне се осмелят да се обадят отново, вече ще сме стигнали“. Опита се да не мисли за гората, през която трябваше да минат след още пет мили. Тя беше любимото място на бандитите, които обираха пътниците. Събра целия си кураж. Никога нищо не се беше случвало със семейството ѝ при пътуванията им до Капуа и обратно. Дори в гората да имаше латрони, двама яки роби със сопи щяха да ги накарат да се замислят, преди да се опитат да предприемат нещо.
С тъга си помисли, че би се чувствала по-безопасно, ако Квинт беше тук. Но нямаше шансове това да стане — Аврелия нямаше представа къде е той. Брат ѝ обаче беше жив. Тази новина беше единственото хубаво нещо през последните седмици. Пристигането на писмото му месец след битката при Тразименското езеро бе изненадало както нея, така и майка ѝ. Аврелия заплака от радост, докато Атия го четеше на глас. Не ѝ пукаше, че Квинт се е скарал с Фабриций, нито че се е присъединил към социите като пехотинец, вместо да се прибере у дома. Единственото важно беше, че е жив. „Не казвайте на татко — пишеше Квинт. — Той няма да ме открие, колкото и да се опитва“. Въпреки очевидното неодобрение на постъпката му Атия също не можеше да скрие радостта си. Тя като че ли прие сериозно дори предупреждението на Квинт да напуснат фермата, макар че то не беше необходимо. След конфронтацията с Фанес неотложната ѝ задача да омъжи Аврелия за Луций гарантираше, че тя и дъщеря ѝ няма да се върнат у дома. Имението беше твърде отдалечено от Капуа, за да може да ухажва бащата на Луций, така че бяха останали в дома на Марциал. „Агесандър е напълно способен да управлява стопанството“ — пренебрежително бе отговорила Атия, когато Аврелия бе повдигнала въпроса.
Тя не изгаряше от нетърпение да види отново надзирателя на робите, особено когато беше без майка си. Откакто Агесандър беше убил Суниатон, никога не беше оставала сама с него. Той я плашеше прекалено много. Беше го направил уж с цел да предпази семейството, но истинската причина бе, че мразеше картагенците. Суни не беше направил нищо! Той беше нежна душа, която не искаше да има нищо общо с никакви войни. Аврелия си помисли, че ако си беше държала устата затворена, може би той все още щеше да е жив. Призля ѝ, когато си спомни как се беше изпуснала и се бе обърнала към него по име.
Пътуването сякаш се проточи още повече. Слънцето се изкачваше в лазурното небе и ставаше все по-горещо. Дрехата на Аврелия прилепна за гърба ѝ; скалпът ѝ се изпоти и тя съжали, че не си е взела шапка. Мулето ѝ беше най-инатливото добиче, на което беше попадала, и отказваше да ускори ход. Робите направиха още един опит да възразят, преди да се откажат, но ѝ се отплащаха, като я гледаха намусено и така тътреха крака, че в сравнение с тях мулето беше като бегач. Най-малко обаче ѝ харесваха пустеещите земи.
Из целия район имаше пръснати имения и ферми. Обикновено полята бяха пълни с работещи роби. Днес по тях почти не се виждаше жива душа. Основната реколта пшеница и ечемик беше ожъната, но площите почерняла земя показваха, че голяма част от тях са били изгорени. Някои хора приемаха буквално съвета на Фабий, презрително си помисли Аврелия, макар че на много мили около Капуа нямаше никакви картагенски войници. Презрението ѝ обаче беше донякъде и преструвка. По всичко изглеждаше, че само благодарение на късмета са се разминали с отрядите, които грабеха реколтата на север и запад. Аврелия се радваше, че живее в Капуа с нейните яки каменни стени. Луций често повтаряше, че каквито и да са уменията му на бойното поле, Ханибал не разполага с обсадни машини. А без тях нямаше начин да завладее град с размерите на Капуа. „Освен ако не получи помощ отвътре“ — тихо беше отбелязал Марциал една вечер, с което бе шокирал Аврелия. Тя беше свикнала да мисли за Гай и баща му като за римляни, но те бяха на първо място оскани. Осканите живееха в този район от стотици години и се бяха подчинили на властта на Рим само преди няколко поколения.
— Какво каза? — беше го попитала тя.
— Просто шега на старец — бе отвърнал с усмивка Марциал.
„Никога няма да се стигне дотам“, реши Аврелия и пропъди тази мисъл като нелепа.
Въпреки всичко тревожните мисли за картагенските войници продължиха да я измъчват през целия останал път. Изпита огромно облекчение, когато в далечината се появиха познатите очертания на вилата и стопанските постройки. За нейна изненада един от пастирите седеше при главната порта заедно с няколко кучета и лък на коленете. Оказа се, че Агесандър е разположил въоръжени стражи по целия периметър със задачата да вдигнат тревога, ако зърнат вражески войници. Едно изсвирване означаваше, че приближава малка група, и всички трябва да грабнат оръжие; при две изсвирвания трябваше да бягат в гората. Аврелия не показа с нищо колко е впечатлена. Вместо това кимна, сякаш самата тя би направила същото.