Ханон се намръщи. Имаше пълното право да се чувства щастлив. А не беше. Разумното нещо щеше да е напусне това място и никога да не поглежда назад. Помисли си, че ако го направи, никога няма да му се удаде възможност да види отново Аврелия. Да я попита за Суни. През целия ден тази мисъл се подмяташе в главата му като камъче в кратуна. Погледна отново на север. Възможно беше тя изобщо да не е там — повечето ферми в района вече бяха изоставени. Реши, че това няма значение. Ако не се възползваше от шанса, винаги щеше да съжалява. Ако вземеше кон от Замар, можеше да го направи бързо. Благодарение на войната по пътищата нямаше движение. Когато се стъмнеше, нощното небе щеше да бъде достатъчно светло, за да следва пътя до Капуа. Отбивката към фермата на Фабриций беше лесна за откриване, както и самият имот. Ако нещата минеха добре, щеше да се е върнал преди зазоряване. Никой с изключение на нумидиеца и Мут нямаше да разбере нищо. Усмивка заигра на лицето му. Не се беше чувствал толкова развълнуван от… не помнеше откога.
Боговете му се усмихваха този следобед и той напредваше добре, след като напусна лагера. Единствените пътници, които срещна, бяха жрец на муле и ученикът му, който крачеше в прахта след господаря си. И двамата го изгледаха подозрително, но след сърдечния му поздрав жрецът промърмори нещо в отговор. Не се спряха да разговарят. Добре беше, че се бе преоблякъл в дрехи, които не биеха на очи, и беше взел един от по-неугледните коне на Замар. За нищо неподозиращите той не беше картагенец. Вярно, пътуваше по време, в което не го правеше почти никой, но кой вражески войник би тръгнал сам по такъв начин?
Беше още светло, когато стигна до пътя, водещ към фермата на Фабриций. Входът се намираше на около миля по-нататък. Ханон би изпитал значително задоволство да препусне до самата порта, но това щеше да е глупаво. Ако Агесандър беше тук — а нямаше причина да смята, че го няма — първият отправен към Ханон от него поздрав щеше да е хвърлено копие. Най-добре беше да измине остатъка от разстоянието пеша. Хвойните и зърнастецът, които бележеха границите между два имота, се оказаха идеално място, където да скрие и спъне коня. След това предпазливо тръгна през полята към фермата с ръка върху дръжката на меча и излезе на пътя, водещ до вилата.
Започна да си дава сметка за странността на ситуацията, когато видя очертанията на постройките в края на редиците кипариси. Сърцето му се разтуптя от вълнение, но той си заповяда да продължи със скоростта на охлюв. Ако вилата не беше изоставена, Агесандър вероятно беше разположил охрана. Или кучета! Ханон със закъснение си помисли за огромните кучета на Фабриций, едри олигавени твари с размерите на глиган и горе-долу със същия темперамент. Обикновено ги пускаха да обикалят през нощта. По гърба му се стече струйка пот. Защо не се беше сетил по-рано за проклетите кучета? Можеха да го разкъсат на парчета.
Завъртя глава, като преценяваше разстоянието до границата на имота. Тя се намираше на не повече от няколкостотин крачки. Откъм вилата не се чуваше никакъв звук. Ако се върнеше, спокойно можеше да се измъкне незабелязан. Обърна се, но направи само десетина стъпки, след което краката му спряха. „Що за страхливец си? Да дойдеш до имението и дори да не се опиташ да видиш дали Аврелия е тук?“ Преглътна стомашния сок, който се беше надигнал в гърлото му. Кучетата обикновено обикаляха по едно или две. Ако го нападнеха, щеше да успее да убие едното, а после и другото. С малко късмет. Извади меча от ножницата и започна да се промъква отново към постройките.
Стигна без никакви премеждия до последните два кипариса. Клоните им леко се поклащаха на лекия ветрец. Споменът го погълна. За последен път беше стоял тук в мрака, след като Квинт го беше освободил. „Онзи дълг е платен — помисли си той. — Сега Квинт е враг“. „А тогава защо се опитваш да видиш сестра му?“ — тутакси го попита някакъв вътрешен глас. Ханон нямаше отговор на този въпрос. Знаеше само, че не може да потисне желанието, което гореше в него.