Долови движение в сенките между стопанските постройки и вилата; чу възбудено скимтене на кучета. Вилата не беше изоставена. Ханон се притисна в ствола на близкия кипарис.
— Хей, Зевс! Хей, Марс! Пак искате да излезете, а? — Смях. — Такива сте си вие. Мечо и Зъб винаги гледат да поостанат вътре. Иска ви се да хапнете нещо, а? Съжалявам, но никаква храна до сутринта. Гладът прави носовете ви по-чувствителни!
„Познавам този глас! — с изумление и ярост си помисли Ханон. — Това е онзи кучи син, Агесандър“.
— Добре де. Ей сега ще ви махна каишките и си тичайте, колкото си искате.
„Мамка му!“ Ханон наруга глупостта си, че си е играл с късмета си толкова много. Кучетата бяха толкова близо, че всеки момент щяха да го надушат. Тихо започна да отстъпва. Колкото по-далече стигнеше, преди Агесандър да ги е пуснал, толкова по-добре. Ако му беше останал някакъв късмет, кучетата щяха да изтичат в друга посока. В този момент едното от тях излая и страхът го сграбчи. Ханон се хвана за най-долния клон на един кипарис, макар да знаеше, че това няма да му помогне — кучетата със сигурност щяха да го надушат, а Агесандър щеше да го смъкне от дървото. Всички надежди го напуснаха. „Танит, не ме изоставяй — замоли се той. — Не позволявай да умра тук, по този начин“. Реакцията му беше инстинктивна. Божествата не се намесваха по такъв начин — поне според личния му опит.
— Агесандър?
Ханон замръзна. „Не. Не може да бъде“.
— Какво правиш още навън, Аврелия? Късно е.
Нима Аврелия беше тук? Ханон едва не падна от дървото от изненада.
— Искам да поседя навън още малко — каза тя.
— Тъкмо се канех да пусна кучетата.
— Това може да почака, нали?
— Трябва да ги пусна да потичат…
— Не искам да се мотаят около мен.
Кратка пауза.
— Добре. Ще ги прибера в клетките. Обади ми се, когато се прибираш.
— Благодаря.
Ханон беше толкова изумен, че едва ли не очакваше да види как самата Танит отпраща сицилианеца. Гледаше със задоволство как Агесандър се връща в двора. Струваше му се невъзможно съвпадение, че Аврелия е тук точно в нощта, в която е дошъл. Но ето че тя наистина стоеше само на двайсетина крачки от него. Копнееше да извика, но какво да ѝ каже? Тя нямаше представа, че е той. Най-вероятно щеше да се разпищи и Агесандър щеше да дойде с кучетата. С облекчение видя, че Аврелия се приближава. Къде беше тръгнала? Ханон скочи леко от клона, остави меча си на земята и зачака. Когато тя се изравни с него, изскочи зад нея, сграбчи китката ѝ с едната си ръка, запуши устата ѝ с другата и прошепна в ухото ѝ:
— Не издавай нито звук. Аз съм, Ханон!
Тя се загърчи в ръцете му, но той продължи да я държи.
— Кълна се. Аз съм, Ханон. Дойдох да те видя. — Тя отново се задърпа, но този път Ханон усети по-малко съпротивление. Изведнъж си даде сметка за топлотата на гърба и задника ѝ върху тялото си, за гърдите ѝ под ръката му. Какъв парфюм си беше сложила? Заля го вълна на желание, последвана от огромно смущение. Без да се замисля, той я пусна и отстъпи назад с опънати до скъсване нерви.
Тя се завъртя.
— Х… Ханон?
Той пристъпи към нея.
— Да. — Беше изгубил дар слово.
— Какво? Къде? Как дойде тук? — Думите направо се сипеха от устата ѝ.
— С кон. — Прозвуча толкова тъпо, че той се изкиска. — От лагера ми. Той е само на десет мили оттук.
— О, богове. Фермата ли ще нападате? — Гласът ѝ беше изпълнен с ужас.
— Не, разбира се, че не. Аврелия, аз никога не бих…
— Извинявай — прекъсна го тя. — Някои от разказите, които чух, бяха ужасни.
— Знам. Аз също съжалявам. — Искаше му се да добави, че нейните сънародници са правили същото и по-лошо на неговите в предишната война, но нямаше смисъл.
— Подобни неща се случват по време на война — тъжно рече тя. — Но не искам да говоря за това. Не мога да повярвам, че те виждам отново и че дойде точно когато и аз съм тук. В последно време живея в Капуа. Но да те видя е толкова неочаквано… и чудесно! Молех се за теб.
— И аз за теб. — Ханон още не можеше да повярва на очите си.
Стояха и се усмихваха един на друг, обзети от внезапно смущение, защото и двамата се бяха променили толкова много за времето, откакто се бяха видели за последно. „Тя е съзряла — помисли си Ханон. — И е станала красавица“. Изобщо не подозираше, че Аврелия си мисли същото за него.
— Квинт жив ли е? Имаш ли вести от него?
— Той е добре. Чухме как си го заловил при Требия и си го пуснал с татко. — Гласът ѝ за миг секна. — Много мило от твоя страна.