— Ела с мен — подкани я той. — Ще стигнем до лагера ми преди зазоряване.
— Не говориш сериозно! — Тя се вгледа в очите му. — Сериозен си.
— Никога не бих казал подобно нещо, ако не го мислех сериозно. — Още докато думите излизаха от устата му, Ханон си даде сметка, че говори пълни безумия. Вярно, имаше жени, които следваха армията на Ханибал, но те до една бяха курви. Аврелия нямаше да оцелее в тези брутални условия. На войниците и най-вече на офицерите не беше разрешено да имат жени, които да живеят и да пътуват с тях. Самият Ханибал бе дал личен пример, като беше оставил собствената си жена, за да поведе кампанията. Затова изпита гузна благодарност, когато тя прошепна:
— Не мога да дойда с теб.
— Защо?
— Мястото на жената не е в армия, тръгнала на война. Особено ако е от противниковата страна.
— Никой няма да те докосне. Направи ли го, ще го убия!
— Знаеш, че никога не би се получило, Ханон. — Тя се усмихна на задавените му протести. — Дори и да можеше да ме вземеш, нямаше да дойда.
Той се дръпна наранен.
— Защо?
Тя мълчаливо насочи пръстите му към лявата си ръка. На безименния ѝ пръст имаше пръстен.
Ханон се сви от топлия допир на метала.
— Сгодила си се за друг? Вече?
— Да. Майка ми го уреди. Казва се Луций Вибий Мелитон. Добър човек е.
— Обичаш ли го? — рязко попита Ханон.
— Не! — Тя го погали по бузата. — Ти си в сърцето ми.
— Тогава защо не можеш да дойдеш с мен? — Никой не можеше да каже дали двамата ще са щастливи заедно, но Ханон не можеше да понесе мисълта, че тя ще трябва да живее с мъж, когото дори не обича.
Аврелия беше благодарна, че мракът скрива зачервените ѝ бузи.
— Ако не се омъжа за Мелитон, баща ми ще се разори. — И добави тихо: — Разбираш ли, нямам избор. Щом стана член на могъща фамилия, лихварят ще ни остави на мира. Това ще даде достатъчно време на баща ми и може би на Квинт да получат повишение. Така ще могат да изплатят дълговете.
Ханон си помисли, че това е съмнителен начин за печелене на пари. Ами ако единият — или и двамата — загинеха?
— Лихварят само един ли е?
— Един държи основната част от дълговете на баща ми, да. Казва се Фанес.
— Мръсен плъх. Жалко, че не е тук. Бих му дал основание да опрости дълга.
Тя отново докосна бузата му.
— Благодаря. Не можеш обаче да направиш нищо. Да не говорим за него. И без това нямаме време.
Ханон промърмори недоволно и запомни името за по-нататък. Всички мисли отново изхвърчаха от главата му, когато тя го придърпа в още една дълга целувка. Пръстите ѝ галеха раменете му, продължиха нагоре към врата и преди той да успее да я спре, се плъзнаха под превръзката, която пазеше белега му. Когато докосна обезобразената плът, тя се напрегна.
— Какво е станало? Ранили ли са те?
Познатата ярост изпълни Ханон. Идеше му да ѝ разкаже какво му е направил Пера, но нямаше смисъл. Аврелия не беше виновна за това.
— Да.
— Извадил си късмет, че си оцелял. — Гласът ѝ трепереше. — Рана на такова място, ами…
— Зарасна за няколко дни. — Той я целуна отново и тя отвърна с разпалена страст, сякаш можеше с нея да премахне онова, което му е било сторено. Сърцето на Ханон се разтуптя и той отвърна на настойчивостта ѝ. Пръстите му нежно смъкнаха дрехата от раменете надолу, оголвайки малките ѝ гърди. Той се наведе и засмука едното ѝ зърно.
— Богове — прошепна тя. — Не спирай.
— Аврелия?
Сякаш някой заля със студена вода и двамата. Ханон се изправи, устните му оформиха ругатня и той трескаво посегна за меча си. Стопи се в сенките на близкия кипарис, докато Аврелия се мъчеше да придърпа дрехата си и да се приведе в приличен вид.
— Агесандър? Ти ли си?
— Кой друг? — сухо отговори надзирателят. — Къде си?
— Тук. — И прошепна напрегнато на Ханон: — Трябва да вървя. Ще се опитам да изляза по-късно.
— Не мога да остана — с огромно съжаление каза той. — Кучетата ще ме намерят.
— Защо се криеш там сред дърветата? — извика Агесандър.
— Да се крия ли? Тъкмо се прибирах — жизнерадостно извика Аврелия и хвърли изпълнен с копнеж поглед към Ханон. — Иска ми се тази среща да можеше да трае вечно — прошепна тя. — Дано боговете винаги бдят над теб и те закрилят.
— И теб — страстно отвърна Ханон.
— Ще го задържа колкото мога, но по-добре побързай. Ако кучетата те усетят…
— Няма. Сбогом, Аврелия. Винаги ще те помня. — Той загледа нещастно как тя се отдалечава; тя не погледна назад. После отстъпи назад в мрака и след малко затича. Мъката го сграбчи, докато бягаше сред дърветата. Тази среща трябваше да е вълнуваща, радостна. А вместо това се оказа по-съкрушителна, отколкото можеше да си представи. Да се срещне с Аврелия напук на всичко беше изумително — истински дар от боговете. Но като всички техни дарове, този си имаше и друга страна. Срещата им беше брутално кратка и историята нямаше да има щастлив край. Аврелия скоро щеше да се омъжи за друг. Душата му се изпълни с тъга.