— Колко войници има той?
— Към петдесет хиляди — отвърна Ханон.
Лицето на офицера потъмня като буреносен облак и Ханон изпита мрачно задоволство.
— Всеки ден към него се присъединяват все повече гали. — В мига, в който изрече самата истина, Ханон си даде сметка, че е прекалил. Следващият удар беше най-свирепият досега. Болката беше толкова силна, че Ханон припадна. Дойде на себе си, когато офицерът го зашлеви.
— Мислиш си, че това е лошо ли? Изобщо не може да се сравнява с онова, което предстои. Когато хората ми приключат с теб, ще бъдеш само празна черупка.
Погледът на Ханон последва този на офицера до инструментите на масата. Призля му. Колко щеше да издържи, преди да започне да моли за милост? Преди да се напикае? Щеше ли да получи бърза смърт, ако спомене, че е пощадил живота на римлянина? Ханон се засрами. „Запази малко гордост!“
— Римски боклук — изграчи Богу на развален латински. — Видиш… болка… от войска на Ханибал. Ханибал… по-добър генерал… от всеки римски.
Ханон изгледа предупредително Богу, но вече беше късно.
— Нажежете ми желязо! — извика офицерът, пристъпи напред и заби юмрук право в раната в корема на копиеносеца.
Богу изрева от болка и офицерът се разсмя.
— Остави го. Той е ранен! — извика Ханон.
— Което означава, че ще проговори по-лесно. А когато псето умре, ще ми останеш ти.
За момент Ханон изпита облекчение, но тутакси го загриза вина при мисълта, че Богу ще страда пръв. Но може би копиеносецът целеше точно това.
— Доведете ми онзи роб гуга! Искам да разбирам какво казва раненото лайно, а не мога да вярвам на превода на другия.
Войникът с изпъкналите очи побърза да се изнесе навън.
Офицерът застана до мангала, като потрепваше нетърпеливо с крак, докато другият легионер не обяви, че желязото е достатъчно нагорещено. С помощта на дебело одеяло римлянинът хвана студения край на инструмента и го вдигна. По кожата на Ханон полазиха мравки. Върхът на инструмента беше станал оранжево-червен. Ханон се помъчи да освободи китките си, но с това само си причини още болка.
— Това може и да спре кървенето — замислено рече офицерът.
Очите на Богу се изцъклиха от ужас, когато римлянинът пристъпи небрежно към него, но той не произнесе нито дума, с което си спечели възхищението на Ханон.
С-с-с. Офицерът се намръщи съсредоточено, докато пъхаше желязото в раната на копиеносеца.
Богу нададе дълъг пронизителен писък.
— Жесток мръсник! — изрева Ханон, забравил напълно собствената си болка.
Офицерът рязко се извъртя и тикна нажеженото желязо в лицето му. Обхванат от ужас, Ханон се избута назад с палците на краката си. Римлянинът се ухили и приближи върха на един пръст разстояние от дясното му око.
— И ти ли искаш да го опиташ?
Ханон не можеше да отговори. Още си даваше сметка за писъците на Богу, но трябваше да напрегне всичките си сили, за да остане неподвижен. Вече усещаше как мускулите на краката му протестират, как палците на краката му се схващат. Още няколко мига и окото му щеше да се пръсне от допира на нажеженото желязо. „Велики Баал Сафон — замоли се той. — Помогни ми!“
Вратата се отвори и войникът с изпъкналите очи влезе. Следваше го тъмнокож мъж в парцалива туника. С къдравата си черна коса и мургавата си кожа той по нищо не се различаваше от всеки друг картагенец. Офицерът се обърна и свали желязото.
— Най-после. — Изгледа сурово роба. — Знаеш ли латински?
— Да, господарю. — Робът погледна към Ханон и Богу. В кафявите му очи за миг пробяга някаква емоция, но тя бе моментално маскирана.
— Добре. Искам да превеждаш всяка дума, която каже тази отрепка. — Офицерът посочи с желязото Богу, преди да го върне в мангала и да избере друг инструмент. — Колко голяма е войската на Ханибал?
Робът преведе.
Богу измънка нещо.
— Какво каза? — остро попита офицерът.
— Че е по-голяма от всяка войска, която може да свика Рим — предпазливо отвърна робът.
— Богове, този е прекалено тъп, за да ми каже истината! — Офицерът се наведе и притисна желязото към раната на лявото бедро на Богу. Последва още съскане. Още ревове от болка. Богу отдръпна крака си, но беше прекалено слаб, за да попречи на римлянина да го последва с нажежения метал.
— Петдесет хиляди — извика той.
Робът повтори думите му на латински.
Очите на офицера се обърнаха към Ханон, който щеше да свие рамене, ако можеше.
— И аз ти казах същото. — Стори му се, че римлянинът е налапал въдицата, но последвалата намръщена физиономия бързо показа, че не е така.