Друг въпрос беше дали същото се отнася за него и другарите му. Войската на Ханибал се беше разположила на лагер в равнината, на няма и две мили оттук. Квинт я беше видял със собствените си очи — невъобразимо дълга колона, която продължи да пристига цял следобед. Сега хиляди светли точки в далечината бележеха вражеските огньове. Стомахът му се свиваше от гледката. Дали картагенците щяха да се опитат да си пробият път през прохода? И ако да, кога? Тези въпроси тормозеха всички в лагера.
— Доста са, а? Поне не сме сами. Основната армия е наблизо — каза Рутил, докато се връщаше от наблюдателния пост на петдесет крачки напред.
— Знам — промърмори Квинт. — Обаче нямам чувството, че е така. — Трудно беше да се повярва, че Фабий с неговите четири легиона и още толкова соции е по-близо, отколкото врагът. Техният лагер се намираше на един хълм на по-малко от миля оттук.
— Определено. — Рутил се изплю в посока на картагенската войска.
— Ще пристигнат достатъчно бързо, ако бъдем нападнати — заяви Квинт с увереност, каквато всъщност не чувстваше. — За построяването на армия са нужни часове. Същото важи и за хората на Ханибал.
— Да не мислиш, че Фабий наистина ще реши да се бие? — насмешливо попита Рутил.
Квинт много добре знаеше какво иска да каже приятелят му. След цяло лято походи и тренировки, тренировки и походи, и дишането на прахта, вдигната от мародерстващите картагенци, повечето войници изгаряха от желание да се сражават с нашествениците. Требия беше далечен спомен; дори поражението при Тразименското езеро не изглеждаше толкова ужасно, като се имаше предвид, че врагът беше почти два пъти по-многоброен. Като се изключеше прекараното на бойното поле време, основната причина за тази нова увереност се дължеше на факта, че Фабий и неговият началник на конницата Минуций сега водеха повече от четирийсет хиляди мъже. „Това е повече от достатъчно да смажем гугите — повтаряха си войниците всеки ден. — Време е да дадем урок на Ханибал“. Квинт споделяше настроението им.
— Този проход е лесен за защитаване. Стига врагът да атакува, а аз си мисля, че ще го направи. Времето е подходящо.
— Ха! Аз пък не съм толкова сигурен. Дъртата Брадавица иска да избегне сблъсък, независимо къде сме ние. Той няма желание за битка. Залагам лявата буза на задника си, че…
— Че какво, войнико? — Коракс се появи от сенките; очите му проблясваха опасно.
— Ни-нищо, командире — заекна Рутил.
— Да не би да чух да наричаш Фабий Брадавицата? — Гласът на Коракс беше копринен. И убийствен.
— Аз ъ-ъ-ъ… — Погледът на Рутил се стрелна към Квинт и се насочи обратно към центуриона. — Да, командире. Ти също би го нарекъл така, командире.
В отговор Коракс го фрасна в слънчевия сплит и Рутил рухна на колене като чувал със зърно. Устата му се отвори и затвори като на риба на сухо. Той си пое задавено дъх.
— Този път ще се престоря, че не съм те чул — изръмжа Коракс. — Но ако отново те хвана да обиждаш диктатора, ще наредя да те бичуват, докато животът ти не увисне на пичи косъм. Разбра ли ме?
Неспособен да говори, Рутил само кимна.
Коракс се извъртя към Квинт, който трябваше да напрегне всичките си сили, за да не трепне.
— Ти не си толкова голям глупак като приятеля ти.
— Командире? — объркано отвърна Квинт.
— Имаме заповеди. Ако гугите тръгнат към нас, цялата армия ще влезе в сражение. — На лицето на Коракс се появи вълча усмивка. — Вече няма да им се махаме от пътя.
— Чудесна новина, командире!
— И аз така мисля. — Коракс изгледа гибелно Рутил. — Когато дойдеш на себе си, искам да се върнеш на поста си — до сутринта.
Квинт започна да се отпуска — прибързано, както се оказа.
— Ти можеш да идеш с него, Креспон. И гледай да не заспи.
Квинт прояви благоразумие да не протестира. Изгледа кръвнишки Рутил, докато центурионът се отдалечаваше.
— Заради теб топките ни ще замръзнат. Не можеше ли да си държиш езика зад зъбите?
— Извинявай — промърмори Рутил. Не възрази, когато Квинт му каза да вземе меха вино, който пазеше за някой специален случай.
Но въпреки виното нощта се очертаваше дълга, кисело си помисли Квинт.
Въпреки студа двамата успяха да подремнат, като се редуваха. Коракс дойде да ги провери на два пъти, но когато дойде време за третата стража стана ясно, че ги е оставил да се оправят сами. Квинт не беше сигурен дали има полза да затваря очи и да хване още няколко мига почивка, както е прав. Беше така премръзнал, че беше почти невъзможно да заспи. Всеки път, когато се унасяше, някой порив на вятъра успяваше да повдигне наметалото му и го събуждаше. Виното помогна, но свърши бързо. Известно време двамата си разказваха мръсни вицове, но после и те се изчерпаха. Рутил започна да каканиже за Север и колко общо имали двамата помежду си. Квинт обаче още му беше ядосан и рязко заяви, че това не го интересува. Опита се да си мисли за топлото легло в старата си стая у дома, но това само го вкисна още повече. Фантазиите за битката, която можеше да се разрази на следващия ден, имаха същите резултати. Не по-малко дразнещо бе, че постът на Мацерион се намираше близо до техния и русият войник непрекъснато правеше мръсни жестове към Квинт или плюеше в негова посока. Квинт правеше всичко по силите си да не обръща внимание на заяжданията му, но не му беше лесно. Само след няколко часа настроението му беше станало наистина отвратително. Не чувстваше лицето и стъпалата си, както и краката от коленете надолу, където наметалото не го предпазваше. Останалото му тяло беше в по-добро положение, но не много. Беше за предпочитане да се разхожда напред-назад, отколкото да стои неподвижно. Взирането назад към огньовете не го заслепяваше, но го караше да се чувства още по-зле. Продължи да крачи намръщен, като не откъсваше поглед от вражеския лагер.