— Всички видяхте какво става, момчета. Ханибал се мисли за много умен. Въобразява си, че спим! Е, хората му ще получат най-голямата изненада през мизерния си живот. Когато стигнат до билото, ние ще сме там и ще ги чакаме. Нали?
— Да, командире!
— Фабий разчита на нас. Рим разчита на нас да отблъснем гугите. Ако не се измъкнат от Кампания, тия смърдящи лайна ще гладуват. И тогава ще ги спипаме!
Хората около него се разкрещяха: „Рим! Рим!“, и Квинт си спомни думите за сритването на армия в чатала. Всичко това беше чудесно, с лека горчивина си помисли той, но земите, които щяха да бъдат опустошени, ако Ханибал не успееше да се измъкне, щяха да са тези на родната му Кампания. Досега районът източно от Апенините не беше плячкосван от врага. Нямаше нищо лошо в това и те да понесат своя дял. В същото време Квинт се почувства виновен, че изобщо си е помислил подобно нещо. „Време е за битка“, помисли си той. Не биваше да ги пускат само защото неговият дом щеше да бъде пощаден.
— Креспон. Рутил. — Коракс и другите центуриони привикаха командирите на отделения за инструктаж. — Вие се движите по-бързо от хастатите и принципите. Тръгвате първи. Тичайте като вятъра. Искам на всяка цена да стигнете билото преди гугите. Посрещнете ги така, че да не ви забравят. Ясно?
— Да, командире — с бясно препускащо сърце отвърна Квинт. Останалите изръмжаха утвърдително.
— Това е твоята възможност да ми докажеш, че не си такъв глупак, за какъвто те мисля — каза Коракс, като гледаше свирепо Рутил.
— Няма да те разочаровам, командире — яростно отвърна Рутил.
— Какво чакате? — извика Коракс. — Тръгвайте!
Те забързаха към другарите си. Квинт бързо обясни какво трябва да направят.
— Молете се на Хермес за помощ, докато се изкачваме. Най-много внимавайте да не строшите някой глезен, поне засега. — Неколцина се засмяха, но не и Квинт. Той не обърна внимание и на ухилената, но и уплашена физиономия на Мацерион. — Говоря сериозно. Внимавайте къде стъпвате. Ако паднете, ще трябва да се оправяте сами. Искам всички да са готови за бой в мига, в който стигнем до седловината. — Войниците закимаха. Квинт погледна Рутил. — Готов?
— Вече щях да съм на половината път, ако не беше дрънкал толкова.
— Тъпанар!
— Също като теб. Ще се видим горе. — Очевидно изгарящ от желание да си спечели отново благоволението на Коракс, Рутил се хвърли в реката с щита и копията си. Хората му го последваха.
— Не бива да им позволяваме да ни изпреварят! — извика Квинт. — След мен! — И се затича след Рутил, като изхвърли картагенците от ума си; мислеше само как да стигне до върха. За щастие, на това място водата стигаше само до коленете. Но пък беше ледена. Той забърза напред, като се подхлъзваше на гладките камъни по дъното, и скоро излезе на отсрещния бряг.
Затичаха се с всички сили през равната част и бързо настигнаха Рутил и хората му. Двете групи започнаха да се състезават, като сипеха ругатни една към друга, и въпреки опънатите си нерви Квинт се ухили. Ругатните бяха знак, че духът е висок. Когато започна склонът, тревата се смени с ниски дървета, храсти и камънаци. Изкачването се превърна в лазене по камънаци и провиране през гъсталаци. Оранжевата есенна луна беше увиснала ниско над хоризонта, а безбройните звезди блещукаха ярко в небето.
Дори бавното придвижване криеше рискове, а при тяхното бързане нараняванията бяха неизбежни. Тук-там заваляха проклятия, когато тръни драскаха краката. От време на време се чуваше по някое глухо тупване. Трудно беше да се види кой е паднал, но нямаше време за спиране и помощ. Квинт трябваше да вярва, че пострадалите не са се наранили тежко. Всяко копие щеше да бъде важно на билото.
Когато стигна върха, Квинт смътно си даваше сметка, че си е натъртил пищяла и че е получил драскотина на едната ръка. Задъханите войници се появяваха от двете му страни. Цялото му внимание обаче беше насочено към масата вражески войници, които се изкачваха от равнината.
— О, Юпитер, бързи са! — изруга той.
Рутил застана до него.
— Ще трябва здравата да потичаме, за да стигнем седловината преди тях.
— Можем да го направим, мамка му! — Квинт погледна надолу по склона и изпита известно облекчение. Тъмните фигури на легионерите бяха само на двеста крачки под тях. Когато дойдеха, тъкмо щеше да започва да се развиделява. — Хайде, момчета! — извика той и тръгна напред, преди страхът да го е сграбчил още по-силно. Рутил отвърна на предизвикателството и отново поведе. Квинт беше твърдо решен да не изостава. Рамо до рамо двамата се втурнаха надолу по склона, сигурни, че другарите им ги следват. По-късно му се прииска да беше проверил. Бяха на половината път, когато някой го блъсна силно в гърба. Квинт залитна напред, изгуби равновесие и всичко пред очите му се завъртя. Видя звездите, гърба на Рутил, горящите факли, а после и земята. Главата му се удари в един камък и всичко потъна в мрак.