Когато дойде на себе си, някой му биеше шамари. Болката над лявото му око беше ослепителна и Квинт изстена.
— Жив е.
— Можеш ли да станеш? — Гласът беше тих и напрегнат.
— Мисля, че да.
Силни ръце го изправиха на крака. Квинт беше благодарен, че не го пуснаха веднага. Коленете му трепереха от усилието да стои прав. Странно, но му се стори, че чува мучене на добитък.
— Изкара късмет, че едно от момчетата те видя — каза един як хастат. — Какво стана, мътните да го вземат? Препъна ли се?
Мацерион. „Той трябва да ме е бутнал“, замаяно си помисли Квинт. В главата му беше пълна мътилка, но въпреки това прояви благоразумие да не обвинява друг войник в нещо, което нямаше как да докаже.
— Да, явно съм се препънал.
— Можеш ли да се биеш?
Квинт вдигна трепереща ръка към главата си и предпазливо опипа удареното място. Когато отдръпна ръката си, пръстите му бяха станали лепкави от кръвта. Избърса ги в туниката си.
— Разбира се, че мога — каза той.
После отново чу мученето. Стотици и стотици говеда препускаха през седловината. На главите им имаше странни светлини.
— Хитро, а? — озъби се хастатът. — Вързали са факли за рогата им. От разстояние всяко говедо изглежда като двама мъже.
Квинт се опули. Врагът изскочи от двете страни на стадото — мъже, въоръжени само с копия и нищо повече. Други фигури, които трябваше да са римляни, се бяха скупчили в началото на склона, а трети, най-вероятно велитите, хвърляха копия по картагенците.
— Номер, за да ни накара да освободим прохода — възкликна той. — Как не се сетихме?
— Твоите се сетиха — отвърна хастатът. — Започнаха да викат, но ние не ги чухме. Центурионите продължаваха да ни пришпорват напред. На върха се бяхме натъпкали като осолена риба в бъчва. Дори когато получихме заповед да се спуснем обратно при реката, отне цяла вечност да се обърнем. Точно тогава втори вражески отряд ни удари с копия и камъни. Настана пълен хаос. — Хастатът се изсмя горчиво. — Знаели са, че ще се втурнем към седловината като глупави хлапета.
— А какво става сега? — попита обзет от ужас Квинт.
— Бием се на два фронта, тук и от другата страна на върха. Междувременно цялата шибана войска на Ханибал минава през прохода под носовете ни. Дори да успеем да прекосим отново реката, ще е твърде късно.
— Планът му е бил такъв от самото начало — промърмори Квинт.
— Признавам едно на проклетия гуга — каза хастатът. — Хитра гадина е.
— Късметът му някой ден ще свърши. — Квинт се опита да игнорира облекчението си, че Кампания няма да бъде разграбвана повече. — Фабий ще го довърши.
— Да, или по-вероятно Минуций — ехидно отвърна хастатът.
Явно Рутил не беше единственият, който си мислеше, че Фабий е прекалено предпазлив. Самият Квинт предпочиташе диктатора и това до известна степен се дължеше на мнението му, че Флак беше арогантен глупак. Тревожеше се, че Минуций може да се окаже замесен от същото тесто.
— Накрая единият от тях ще изкара късмет — каза той.
— Ако боговете са рекли. По-добре да идем да помогнем, а? — Хастатът го тупна по ръката. — Не бързай надолу по склона. Сигурно още ти се вие свят. Едно копие повече или по-малко няма да промени изхода. — И с циничен смях той и другарят му се отдалечиха.
Благодарен за почивката, Квинт седна на един камък. Главата наистина го болеше убийствено. Битката долу като че ли ставаше по-ожесточена. Говедата продължаваха да тичат. Квинт се запита имат ли край номерата на Ханибал. Като че ли не. Това обаче не беше нито Требия, нито Тразименското езеро. Щеше да има жертви, но не хиляди. Това не беше поражение, а само надхитряване. Ужилване на гордостта на Рим, но не и смъртоносен удар.
Далече долу един рус мъж хвърли копие по врага. Мацерион. „От сега нататък трябва да си пазя по-добре гърба“, помисли Квинт. Явно Фортуна му се беше усмихнала. Мацерион сигурно си мислеше, че го е убил, или може би се беше появил някой, който му беше попречил да довърши започнатото. Така или иначе, Квинт се беше отървал. Малко по-късно тази истина беше набита още по-жестоко в главата му. Докато слизаше към седловината, се натъкна на тялото на Рутил. Това беше достатъчно разстройващо, но фактът, че смъртната рана беше в гърба, накара кръвта на Квинт да кипне от ярост. Това не беше рана, получена при бягство — Рутил не беше страхливец. Шансовете някой картагенец да му е нанесъл такъв удар бяха нулеви. Раните при почтен бой обикновено бяха отпред или отстрани. Не, най-вероятно Мацерион се беше нахвърлил на Рутил, след като беше бутнал него по склона. Постъпка на страхливец, която беше невъзможно да се докаже. Неуверен, че е достатъчно силен да се бие, но отчаяно жадуващ за отмъщение, Квинт се огледа. В суматохата на сражението русокосият беше изчезнал.