Аврелия стоеше пред отворените врати на таблинума. Беше сама, ако не се броеше Елира. „Това е“, помисли си тя и стомахът ѝ се сви. Вече нямаше връщане. С изключение на Луций, който щеше да пристигне последен, всички останали я очакваха в атриума.
— Време е — прошепна Елира.
Аврелия завъртя глава. Елира беше оранжева през фламеума, или булото. Целият ѝ свят беше оранжев. Това беше по-смущаващо и от простата ѝ бяла сватбена дреха, жълтото наметало и сандалите. Пръстите ѝ докоснаха възела на Херкулес, на който беше вързана ивицата плат непосредствено под гърдите ѝ — той можеше да бъде развързан единствено от съпруга ѝ — и тя едва устоя на желанието да се разплаче. Имаше чувството, че е попаднала в кошмар наяве.
— Господарке. — Гласът на Елира беше настойчив.
С огромно усилие на волята Аврелия размърда предателските си крайници и тръгна напред. Силният аромат на риган от венеца нахлуваше в ноздрите ѝ. Това беше една от любимите ѝ миризми и тя вдиша дълбоко, като се опитваше да почерпи сили от нея. Влезе в таблинума, мина по мозайката от редуващи се черни и бели плочки, покрай басейна, който събираше дъждовната вода от отвора в покрива. Спря при дървения параван, който отделяше това помещение от атриума. Сърцето ѝ пърхаше като птичка в гърдите ѝ — по-бързо, отколкото можеше да брои. Не можеше да промени нищо. „Да приключваме“, каза си. Удължаването на агонията само щеше да направи положението още по-лошо.
Майка ѝ и Марциал я очакваха в атриума заедно с жрец и осем свидетели. Докато влизаше, Аврелия чу одобрителното им мърморене. Поне външният ѝ вид беше задоволителен. Като се опитваше да се движи грациозно, тя застана пред старшия жрец от храма на Юпитер в Капуа — мъж със сурово изражение, тясно лице и съвсем малко коса на главата, който ѝ кимна отсечено. Атия и Марциал застанаха от дясната му страна; останалите се наредиха отляво. Аврелия погледна майка си, която определено изглеждаше доволна. Извърна се и едва сдържа напиращия гняв. Марциал ѝ се усмихна мило. С изключение на бащата на Луций, тя не познаваше останалите свидетели. Предположи, че са приятели и роднини на семейството. Богове, колко ѝ се искаше баща ѝ или Квинт да бяха тук — ако не да спрат церемонията, то поне да ѝ дадат малко морална подкрепа.
Не се наложи да чакат дълго Луций да се появи от другия вход на атриума. Той беше облечен в нова бяла тога, а през врата му беше метнат венец от цветя. Аврелия трябваше да признае, че изглежда много добре. Въпреки това не можеше да не си представи Ханон на неговото място. Заедно с Луций влязоха още роднини и група приятели. Аврелия трепереше, когато той застана до нея. За щастие, жрецът заговори веднага: благодари на боговете за добрите поличби, видени във вътрешностите на жертвеното прасе, поздрави всички присъстващи и изрази благодарност към бащата на Луций и сенките на фамилните предци. Каза няколко думи за брака и децата, както и още няколко за Луций. Не спомена нищо за Аврелия, освен че е от добро потекло. Аврелия преглътна огорчението си. Като ставаше съпруга на Луций и жената, която ще роди наследниците му и ще продължи рода му, тя помагаше и на своята фамилия.
— Повтаряйте след мен свещените думи — напевно нареди жрецът.
„Толкова бързо ли?“ — едва не изкрещя Аврелия.
— Докато ти си Аврелия, аз съм Луций — каза жрецът.
Луций повтори думите му със силен и ясен глас.
Погледът на жреца се насочи към нея.
— Докато ти си Луций, аз съм Аврелия.
Погледът ѝ се стрелна настрани. Луций я гледаше. Както и всички останали. Дъхът секна в гърлото ѝ; краката ѝ затрепериха. По някакъв начин обаче тя успя да се овладее.
— Докато ти си Луций, аз съм Аврелия.
— Като символ на този съюз пред боговете ръцете на тази двойка трябва да се съединят от омъжена жена, която ще представлява богиня Юнона — заяви жрецът.
Това беше моментът на Атия. Тя излезе плавно напред и застана пред Аврелия и Луций, които се обърнаха с лице един към друг. Атия взе десните им ръце и ги допря. Аврелия стисна зъби, когато пръстите на Луций докоснаха нейните; изгледа кръвнишки майка си през фламеума. „Правя го за теб и за татко“, мислено изкрещя тя. Дори и да забеляза реакцията ѝ, Атия не го показа с нищо и мълчаливо се оттегли.