Останалата част от церемонията премина като насън. Аврелия отиде при временния олтар, поставен при домашния ларариум; седна заедно с Луций на две столчета, покрити с една овча кожа; гледа как жрецът принася традиционния дар от пшеничена питка на жертвеника. После, хванала Луций за ръка, обиколи подиума и повтори благословията, изречена от жреца; чу аплодисментите, когато ги обявиха за съпруг и съпруга; изслуша вцепенена поздравленията на гостите. Не хапна почти нищо на последвалото пиршество — беше изгубила напълно апетит. Само по настояване на Луций опита мъничко от прасенцето сукалче и печената риба, донесена специално от крайбрежието.
— Великолепно е, нали?
Това бяха едва ли не първите думи, отправени от Луций към нея. Ако трябваше да е честна, двамата не бяха имали възможност да разговарят, но това я устройваше.
— Да.
— Вземи си още. — Той набоде голямо парче свинско с ножа си и го сложи в чинията ѝ.
— Благодаря. — Аврелия се почувства като пълна простачка, че няма какво повече да му каже, но нищо не ѝ идваше в главата. От мазното месо ѝ се догади. Изпита благодарност, когато бащата на Луций, който се беше излегнал на съседната кушетка, го извика да поговорят. Като ровичкаше храната си, Аврелия се опита да не мисли за предстоящата нощ. Колкото и да се мъчеше обаче, мислите ѝ все се връщаха към онова, което неизбежно щеше да се случи, след като изминеха краткия път до фамилната къща на Луций и се оттеглеха в спалнята. Лекцията на майка ѝ, изнесена предишния ден, отново започна да я тормози. Аврелия беше напълно подготвена за картинните подробности, особено когато бяха разказани от майка ѝ. Като малка беше виждала достатъчно често как го правят животните, за да е наясно с физическите аспекти на сношаването, но мисълта, че ще трябва да лежи, докато Луций прави същото с нея, беше отвращаваща и ужасяваща. „Няма ли да боли?“ — беше попитала тя. Лицето на Атия беше омекнало и тя бе потупала Аврелия по ръката. „Отначало може би, мъничко. Луций обаче не е като повечето мъже. Той ще бъде нежен с теб, сигурна съм“.
Тя хвърли бърз поглед към съпруга си. Бузите му се бяха зачервили от изпитото вино. Алкохолът правеше някои мъже по-агресивни, но при Луций нямаше подобни признаци. Просто изглеждаше още по-жизнерадостен, отколкото обикновено.
„След време дори ще започне да ти харесва“ — бе продължила Атия. Споменът за думите ѝ накара Аврелия да се изчерви отново — от гняв и смущение едновременно. Сякаш подобно нещо беше възможно! Щеше да мрази всеки момент от акта, но щеше да го търпи, защото дългът ѝ повеляваше. Не можеше да има наслаждение; ако изкараше късмет, нямаше и да продължава дълго. Въпреки свинското, което беше опитала току-що, усещаше нов, горчив привкус в устата си. Лесно ѝ беше на майка ѝ да говори по този начин — тя беше благословена в брака, защото се бе омъжила за баща ѝ не по силата на формална уговорка, а по любов — нещо, на което и двете фамилии не гледали с добро око. „Може би трябваше да избягам с Ханон — помисли си Аврелия, — да оставя стария си живот зад гърба си и да започна нов с него“. Фантазията продължи само няколко мига. Съвестта никога нямаше да престане да я гризе. И да позволи Фанес да докара родителите ѝ до просешка тояга? Буца заседна в гърлото ѝ. Не би могла да живее със себе си, ако се случи подобно нещо. Пък и вината отчасти беше нейна. Ако не я бяха открили да подслушва онзи ден, майка ѝ може би щеше да успее да плаща вноските на безскрупулния лихвар. „Престани“, заповяда си тя. Целият този аргумент беше безполезен. Ако не се беше появил Луций, щяха да ѝ намерят друг подходящ съпруг. Всичко беше толкова нечестно!
Имаше една утеха, ако изобщо можеше да се нарече така. Според майка ѝ, ако забременееше, Луций нямаше да се опитва да има сексуални контакти с нея. Както и докато кърми бебето. „Тъй като всичко това изобщо не ти харесва, ето ти още една причина да заченеш. След като му дадеш поне един син, за предпочитане двама или трима, той ще те остави на мира, ако желанието ти е такова“. Аврелия не можеше да си представи да роди и веднъж, какво оставаше за много пъти. Това не беше нещо, за което беше мечтала, както бе при другите момичета. Ако можеше да избира, би предпочела да язди и да тренира с меч — все забранени за жените работи — пред неблагодарната работа да ражда и отглежда деца. Най-добре обаче беше да забрави всички неща, на които я беше учил Квинт. Никога вече нямаше да ги прави. Нито пък щеше да броди из гората с брат си и с Ханон.
„Родиш ли три деца, никой няма да възрази, ако дискретно си вземеш любовник. Но не по-рано“ — беше я предупредила Атия. „Ханон би могъл да ми е любовник, ако не беше враг“, с тъга си помисли Аврелия. Според всички картагенците — тя отказваше да ги нарича гуги — бяха абсолютни диваци. Ханон бе единственият картагенец, когото познаваше, и определено не беше дивак. Както и Суни. Аврелия се съмняваше, че и семействата им са диваци. Квинт беше може би единственият човек, който би могъл да разбере чувствата ѝ към Ханон — та все пак двамата бяха приятели — но Аврелия се съмняваше, че дори брат ѝ би одобрил. Чувствата ѝ към Ханон щяха да си останат нейна тъмна тайна до края на дните ѝ.