Магор седна на задните си лапи до нея и червеникавозлатистите му очи се насочиха към езерото. Тя постави ръка на главата му и отново погледна снимката на екрана. Може би можеше да научи защо сангвинистите са избрали това място.
Увеличи сателитното изображение и огледа терена около езерото. Снимката беше направена през лятото. Тъмнозелените дървета скриваха земята. Нито една поляна не изглеждаше подозрително.
— Моторите вече няма да тръгнат — обади се Тарек.
— Добре — отвърна тя. Когато се върнеха, сангвинистите нямаше да могат да се измъкнат бързо.
Увеличи още снимката и вниманието ѝ беше привлечено от дълга права линия с по-светъл нюанс на зеленото. Вода ли означаваше това? Или дърветата там бяха по-млади? Свърза линията с друга, която едва се забелязваше, после с трета.
Усмихна се на блестящия си ум, когато разпозна фигурата.
Беше единият ъгъл на символа, изобразен на нацисткия медальон. Останалата част като че ли продължаваше под езерото.
„Значи затова са дошли тук.“
Замисли се за формата на руната. Прокара дълъг нокът по екрана, проследявайки ромбоидната фигура. И осъзна нещо невероятно интересно. Единият крак на руната продължаваше и свършваше под езерото, докато другият минаваше под земята и свършваше оттатък хълма от другата страна на водоема. Теренните карти показваха, че в района има гъста гора. Не се виждаха никакви постройки, само дървета и камънаци, но това не означаваше, че под тях все още няма нещо заровено.
Погледна малката армия — бойците ѝ бяха достатъчно силни, за да копаят часове наред, без да се уморят. Трябваше да рискува. Загледа се през езерото към далечните хълмове.
Ако се окажеше права, подземното хранилище може би си имаше задна вратичка.
35.
27 октомври, 05:48 ч.
Сетивата на Рун се объркваха в отекващите бетонни тунели, сякаш се биеше под вода. Ултразвуковите писъци пронизваха черепа му. От пляскащи криле и гърчещи се, пръскащи кръв тела бе почти невъзможно да се концентрира.
Въпреки това се бореше през шума, съсредоточен върху едно лице — уплашено, окървавено и свирепо.
Ерин Грейнджър.
Рун стигна до нея и помете един прилеп от гърдите ѝ с цялата си сила, като счупи кухите кости и смаза муцуната на съзнанието. Макар че дългото палто продължаваше да я пази цялата с изключение на ръцете и главата, той виждаше трескавото туптене на артерията на шията ѝ, чуваше тежкото ѝ дишане. Групата нямаше да издържи още дълго.
Ерин се завъртя пред него, борейки се с друг икароп, който се беше вкопчил в гърба ѝ и се мъчеше да се добере до шията.
Лъчът на фенера ѝ подскочи и освети цели завеси от прилепи над главите им.
Бяха хиляди.
Рун я сграбчи, метна я на гръб и я помъкна през тъмната врата, до която се сражаваше Емануел с ножа си. До него Надя танцуваше сред проблясъците на вихъра сребърна смърт.
— Вкарай войника вътре! — извика Рун на сестрата си по орден.
Нарочно пусна грубо Ерин да падне по гръб, за да смаже икаропа с оглушителен писък и хрущене на кости. Войникът се плъзна по пода след тях, защитаван от собственото си кожено облекло. Завъртя се и блъсна с фенерчето си един прилеп от рамото си, след което го довърши с рязък удар с приклада на пистолета.
Зад гърба на Рун се разнесе трясък — Надя беше успяла да затвори вратата. Емануел опря гръб на нея. Помещението беше правоъгълно и малко, и за момента безопасно. Отворен свод в задната част водеше в друго помещение, но там Рун не долови нито удари на сърца, нито движение. Въздухът беше застоял, миришеше на старо гуано.
Би трябвало да са в безопасност за няколко минути.
Надя довърши няколкото прилепа, които бяха успели да влетят в стаята заедно с тях.
Дървената врата заглушаваше писъците от другата страна, но нокти и зъби продължаваха да драскат в опит да стигнат до тях.
Рун разбираше желанието им. Сърцето на Ерин продължаваше да бие бързо, но силно. Сърцето на войника до нея също препускаше. Миризмата на кръвта им заплашваше да стане нетърпима.
Дръпна се по-далеч от кървящата двойка.
Ерин стана и се олюля към Джордан.
— Ранен ли си?
Той още седеше на земята.
— Само гордостта ми е наранена — рече той. — Дай ми минута да си поема дъх.
— Това дело на Белиал ли е? — Ерин се обърна към Рун и отново го лъхна на кръв.
Той преглътна и отстъпи още крачка.
— Създаването на толкова много бласфемари би отнело години — отговори Надя, като бършеше веригата в бедрото си и я закопчаваше отново на кръста си като колан. — Тези създания не са дело на онези, които са ви нападнали в Масада.