Рун побутна с върха на ботуша си един мъртъв прилеп.
— Права е. Някои от тези икаропи са на десетилетия.
— Значи не сме сами — разнесе се дълбокият глас на Емануел. — Един или повече стригои използват бункера като леговище.
— Още чудесни новини — отбеляза Джордан, като опипваше темето си. — Но тези ухапвания няма да ни превърнат в стригои, нали?
Ерин насочи фенерчето си към него. От ръцете и слепоочието му течеше кръв. Тя самата също имаше доста драскотини.
Рун трепна и си наложи да се извърне от проблясващата червена кръв.
— Не — каза той на стената. — За да станете стригои, първо кръвта ви трябва да бъде източена, след което да пиете от неговата кръв. Или нейната. Подобна участ не ви заплашва.
Надя протегна ръка и помогна на Джордан да стане на крака. Явно беше усетила, че Рун не смее да го доближава.
— Раните сериозни ли са, сержант?
Джордан освети с ухапаната си ръка.
— Малко лейкопласт и съм като нов. Ами ти, Ерин? Добре ли си?
— Повече или по-малко. — Тя избърса опакото на дланта си в джинсите. — Но защо прилепите не нападнаха вас тримата?
— Много интересен въпрос. — Тялото на Емануел политна напред, когато прилепите блъснаха вратата. — Може би заради сърцата ви. Или пък са били обучени да нападат човешки същества.
Джордан се намръщи.
— Обучени бойни прилепи?
— Вълка ли предпочиташ? — Ерин извади миниатюрния пакет за първа помощ от джоба му.
— Май да — отвърна той. — Донякъде.
На Рун му се виеше свят от миризмата на кръвта им. Той отстъпи още повече към вратата.
— Виното — напомни му Надя.
Рун освободи манерката на бедрото си и бързо отпи — достатъчно, за да се успокои, но се надяваше количеството да не предизвика реакцията на изкуплението. Христовата кръв опари гърлото му, топлината се разля през него, но, слава богу, спомените не се върнаха.
— Дай си ръката — каза Ерин на Джордан. — Искам да видя.
Войникът насочи фенерчето към ранения си палец.
— Май зъбите са пропуснали всички важни части. Обаче адски боли.
— Защото си ухапан от адско създание — отбеляза Емануел, който още клечеше до вратата. Той докосна броеницата си и започна да се моли.
Надя се облегна на стената и впери поглед в прилепите на пода, като също правеше всичко по силите си да не обръща внимание на капещите малки капки свежа кръв по бетона, барабанящи като летен дъжд по ламаринен покрив.
Това беше причината хора да не бъдат включвани в експедициите на сангвинисти. Рун сподави гнева си, насочен основно към Бернар, задето им беше натрапил тези двамата. Кардиналът не разбираше от работа на терен.
— Наскоро да са ти били инжекция против тетанус? — прошепна Ерин.
— Да, но не и против бяс.
— Те не са бесни — каза Надя, без да вдига поглед. Ерин приключи с превързването на палеца.
— Добре поне, че е лявата ръка.
— Онази, без която може, а? — Войникът ѝ се ухили. — Ами драскотината на главата?
— Дай да видя. — Тя огледа и оповести преценката си. — Тече кръв, но не е дълбока.
Рун се опита да не забелязва колко нежно Ерин почистваше раната му и как внимателно постави марлята. Всяко движение ясно показваше какво изпитва към войника.
— А сега е твой ред — каза Джордан, след като тя свърши. Взе пакета от ръцете ѝ. — Дай да те огледам.
Бинтованата му ръка се плъзна по лицето и косата на Ерин и сърцето ѝ се разтуптя.
Тя се дръпна и вдигна ръка между двамата.
— Ухапаха ме само тук.
Джордан кимна и бързо обработи раната ѝ.
— Ако вие двамата сте приключили... — раздразнено се обади Емануел, — какво ще кажете да обсъдим следващия ни ход?
Зад него ноктите продължаваха да се забиват във вратата.
Прилепите почти бяха преодолели преградата.
Пред очите на Джордан дървото на вратата се сцепи и се отвори дупка с размерите на юмрук. През нея с писък се подаде противна глава с остри уши и блестящи зъби.
Емануел замахна с късия си меч и главата на прилепа се търкулна на пода.
Джордан помогна на Ерин да се изправи, докато друг прилеп подаваше глава през дупката.
— Гадините са изгризали дървото — каза той. — Това се казва упоритост.
Рун кимна към тъмната задна част на помещението.
— Там има изход. Потърсете убежище в следващата стая.
Джордан насочи фенера си. Едва сега забелязваше тъмния проход. Водеше кой знае накъде, но поне оттам не идваха прилепи. И щом Рун не беше доловил нищо застрашително от тази посока, това му беше достатъчно.