— Побързайте — процеди през зъби Емануел, докато вратата продължаваше да се разпада, разкъсвана от решителни зъби и нокти.
Надя и Рун му се притекоха на помощ.
Джордан и Ерин спряха на прага. Страхуваха се да продължат сами. Джордан освети напред и установи, че острите сетива на Рун не са го подлъгали. Проходът водеше в друго помещение, просторно като пещера и кръгло. Но когато освети заоблената стена, лъчът на фенерчето разкри ужасна истина.
Нямаше друг изход.
Бяха попаднали в задънена улица.
— Няма изход! — извика Ерин на Рун.
Очите ѝ се насълзиха от острата миризма на амоняк.
Прилепово гуано.
Ерин пристъпи вътре, следвана от Джордан. Фенерчето ѝ освети кръгло помещение с куполовиден таван. Моментално ѝ направиха впечатление два детайла. Помещението беше със същата форма и размери като гробницата в Масада. Тук обаче подът, стените и таванът бяха облицовани с фин бял мрамор.
Помисли си, че мястото навремето сигурно е било много красиво, но сега тъмното гуано се стичаше по стените и се трупаше по пода.
Забеляза и втори детайл и сърцето ѝ отново се разтуптя по-бързо, когато си представи схематичното изображение на руната Одал.
— Какво има? — извика Рун.
Ерин погледна назад. Нима беше усетил вълнението ѝ?
Отговори му, без да си прави труда да вика — знаеше, че ще я чуе и ако говори с нормален тон.
— Мисля, че това помещение се намира в самия център на ромбоидната част от руната Одал.
В ума ѝ се появи план на изминатия досега път.
Рун я разбра.
— Търсете книгата. Времето ни изтича! Ако стане невъзможно да отбраняваме тази врата, ще се наложи да избягаме обратно в тунела и да потърсим по-сигурно убежище.
Получила разрешението му и подтикната от настоятелния му глас, тя забърза вътре. Вниманието ѝ вече беше насочено към най-драматичната и най-високопоставена подробност в помещението — разпятие в естествени размери с шокиращо измъчен Христос, изваян от най-бял мрамор. Всеки детайл по тялото му беше предаден безупречно, от съвършено оформените мускули до дълбоката рана в хълбока. За разлика от Христос обаче, тази фигура бе гола, без нито едно косъмче като новородено и изображението имаше стилизирана красота, смес между божествена невинност и човешка агония.
Лъчът на фенерчето ѝ проследи линията на погледа му. Сведената глава на скулптурата гледаше към висок каменен пиедестал със скосена горна част. Ерин познаваше тази форма — беше я виждала само преди часове. Отговаряше на изображението от значката в кабинета на Леополд, показващо колона с отворена книга отгоре ѝ.
Монахът бе казал, че пиедесталът символизира важна цел на Аненербе — документирането на арийската история и наследство. Но също така беше добавил, че може да представлява „голяма тайна, някаква окултна книга с огромна мощ, пазена от тях“.
Със затаен дъх Ерин осъзна, че гледа източника на този символ на Аненербе.
Тъй като върхът на пиедестала беше наклонен към статуята, а не към нея, Ерин не можеше да определи дали на него има нещо.
— По-добре да останем при вратата — предупреди я Джордан. — Може да се наложи да се спасяваме бързо.
Ерин обаче не се поколеба нито за миг. Нищо не можеше да я спре да стигне до пиедестала и да види с очите си какво има там — може би книга, написана с кръвта на самия Христос.
Джордан изруга под нос и я последва.
Разпятието и колоната се намираха на квадратен мраморен подиум със страна около шест стъпки. Тази подробност демонстрираше важността им. Но защо им е било на нацистите да издигат разпятие в естествени размери? Дали са пазели нещо, смятано от тях за свещено?
Ерин трябваше да разбере.
Скочи на подиума и се намръщи, когато кракът ѝ стъпи върху натрошен камък. Внимателно заобиколи пиедестала.
Застана пред него със затаен дъх и насочи фенерчето към горната част на мраморния аналой.
Сърцето ѝ се сви.
Там нямаше нищо.
— Какво намери? — извика Джордан. Стоеше обърнат с лице към преддверието, където сангвинистите се мъчеха да удържат прилепите.
Ерин прокара пръсти по празния аналой. Усети вдлъбването, сякаш там е трябвало да бъде поставено нещо — предмет горе-долу с размерите, описани от Рун.
— Книгата е била тук — промълви тя.
— Какво? — не разбра Джордан.
Покрусена, тя отстъпи назад и нещо отново изхрущя под петата ѝ. Погледна надолу и освети с фенерчето. Около пиедестала се търкаляха сиви парчета. Едва сега забеляза, че това всъщност не е естествен камък, а нещо направено от човешка ръка. Клекна и внимателно взе един фрагмент.