— Ами ако той ги е потърсил?
— Ще видим — каза Рун.
Надя беше изрекла дълбоките му опасения, че интелектуалната гордост на Пиер го е накарала да сключи съюз с нацистите. Самият Рун познаваше много добре тази гордост — и какво можеше да стори тя дори с един отдаден сангвинист.
— Всеки да заеме мястото си — нареди той. — Трябва да стигнем до църквата на Хармсфелд преди изгрева.
По стар навик Емануел и Надя застанаха на местата си — Емануел отпред, Надя отляво. Рун погледна Джордан в очите и кимна към Пиер.
Излязоха от оскверненото помещение, минаха през преддверието и се озоваха в тъмния бетонен тунел.
Джордан вдигна Пиер, който още беше увит в расото на Емануел, и ги последва заедно с Ерин.
— Ich habe Ench betrogen — прошепна Пиер. — Stolz. Bitch.
Рун чу превода на Джордан.
— Предадох всички ви. Гордост. Книга.
Емануел спря и погледна назад към Пиер. В очите му блестяха сълзи. Рун докосна ръката му. Пиер едва ли не беше признал, че е предал ордена им на нацистите.
Рун се обърна. Опитваше се да разбере. Дали изгарящото желание на приятеля му пръв да открие книгата го е подтикнало към богохулен съюз с Аненербе? Дали германците са го предали накрая? Спомни си неясните думи „Не е книга“. Дали не означаваха, че нацистите са се провалили по някакъв начин? И дали за наказание не са разпънали Пиер?
Ако Пиер бе дошъл тук по своя воля, може би нямаше да успеят да го очистят достатъчно, за да го върнат отново сред сангвинистите.
Когато стигнаха пресечката на коридорите, Пиер наклони глава наляво.
— Sortie.
„Изход“ на френски.
Ерин го разбра. Опитваше се да им покаже къде е изходът.
Тя клекна и нарисува руната Одал в прахта. Посочи я.
— Можете ли да ми покажете къде е изходът, Пиер?
Джордан задържа Пиер така, че да вижда руната. Старецът посочи с тънък пръст левия крак на символа. А те бяха влезли през десния.
— Има втори изход — рече Ерин и вдигна с надежда глава. — В края на другия коридор. Сигурно оттам минават и прилепите.
Пиер затвори белите си като хартия клепачи и главата му клюмна на рамото на Джордан.
— Ако побързаме, може би ще успеем да го отнесем до Хармсфелд преди изгрева — каза Рун.
Въпреки това, страхът продължаваше да го гризе. Дали вече не беше твърде късно, за да спасят душата на отец Пиер?
37.
Батори загърна слабото си тяло в самурения кожух и зачака в тъмната гора. Небето на изток вече започваше да избледнява. Ако съдеше по неспокойните погледи на бойците ѝ в тази посока, те също знаеха, че до изгрева остава само четвърт час.
Беше настъпил хапещ студ, сякаш нощта се опитваше да сплоти целия си мраз срещу новия ден. Горещият дъх на Батори излизаше на пара от устните ѝ, също като на изплезилия език вълк — две бели облачета в черната гора. Това не важеше за останалите ѝ бойци. Те оставаха студени и неподвижни като дърветата около тях, но далеч не толкова спокойни.
— Трябва да тръгваме. Веднага. — Тарек се извиси над нея, изкривил злобно устни.
Рафик следваше плътно по-големия си брат. Устните му още бяха на мехури от момента на интимност с Батори.
Тя поклати глава. Засега нямаше вест от поста, който бе оставила при мотоциклетите. Сангвинистите не се бяха върнали оттам — а и тя не очакваше да го направят. Беше сигурна, че зайците ще напуснат дупката именно оттук.
Усещаше го с червата си.
— Никога не следвай животно в леговището му — предупреди тя.
Погледът ѝ не се откъсваше от вратата на бункера. Магор беше открил дупката сред група камъни. Беше не по-голяма от дупка на язовец, но по-острите сетива на бойците откриха източника на миризмата, привлякла вниманието на вълка ѝ.
Икаропи.
Представи си отвратителното ято, излитащо всяка нощ от отвора. Нещо беше създало тази орда. Нещо, което може би още бе някъде там долу.
Подчинените ѝ се заеха да разширят дупката и изкопаха пръстта, с която нацистите бяха затрупали вратата. След като разчистиха, откриха, че прилепите са издълбали камъка по края на люка, за да правят нощните си полети из гората.
Сега люкът лесно можеше да бъде отворен отвътре, което бе покана за плячката ѝ да се опита да се измъкне оттук.
— Ще ги убием веднага щом излязат навън — нареди тя.
— Ами ако решат да изчакат до изгрева? — Тарек погледна към небето на изток, което вече бе сиво като стомана.
— Ако не излязат до изгрев-слънце, ще влезем в бункера — обеща тя. Бойците ѝ щяха да се бият най-добре, ако знаеха, че трябва да превземат бункера или да умрат. — Но ще изчакаме последния момент.