Изкуплението заплашваше да го погълне.
Елизабет в полето. Елизабет до огъня. Яростта на Елизабет.
Стисна кръста на гърдите си, умолявайки болката да го задържи тук и сега. Светът се превърна в разбъркана смес от минало и настояще. Образи прелитаха пред очите му.
...дълга оголена шия.
...тухла, зазиждана в стена.
...младо момиче с малинено петно, крещящо безмълвно.
Не.
Мъчеше се да се съсредоточи върху гората, върху болката от кръста в изгорената му длан, върху звука на чупещи се клонки, когато стригоите се втурнаха от скривалищата си и се понесоха към бункера. Рискува да надникне зад ствола и хвърли толкова бърз поглед, че човешкото зрение не би могло да го улови.
Между шест и десет.
Не можеше да каже със сигурност.
Джордан и Ерин нямаха шанс срещу тях. Вдигна оръжието си с треперещи ръце.
Още образи го връхлетяха, напомняха му за неговия грях, лишаваха го от сили точно когато трябваше да бъде най-силен.
...пръски кръв върху бели чаршафи.
...бели женски гърди на лунна светлина.
...усмивка, ярка като слънцето.
Прицели се през призрачните картини от миналото и стреля, улучвайки двама стригои отдясно, всеки точно в коляното, като ги повали и забави, ако не друго.
Надя свали други двама отляво.
Зад него автоматът на Джордан затрещя, когато войникът откри огън от входа на бункера. Чу по-високото пук-пук-пук на пистолета на Ерин.
Първата вълна стригои се пръсна настрани, опитваше се да им излезе странично. Зад тях прииждаха още. Рун преброи дузина, четирима от които ранени, но не тежко. Един беше по-стар от Рун; другите бяха младежи, но това не ги правеше по-малко опасни.
Спомените продължаваха да го връхлитат, този път по-плътни, завличаха го назад в миналото и го пускаха отново.
...пращящ огън, тих женски глас чете Чосър, като се запъва на средновековния английски и се смее толкова, колкото и чете.
...завъртяна рокля на лунна светлина, фигура, танцуваща сама под звездите на балкон, музика от отворен прозорец.
...бледа гола плът, така рязко открояваща се на аления фон на локвата кръв; единственият звук — собственото му задъхано пъшкане.
„Моля те, Господи, не... не това...“
Стрела одраска бузата му и го върна рязко в настоящето, като отцепи кора от дървото и се заби в пръстта зад него.
Дръпна се зад ствола. Никой от групата му нямаше да оцелее на открито, особено когато самият той беше в такова състояние.
Бяха твърде уязвими.
— Отведи ги навътре! — изпъшка той и махна на Надя, която беше по-близо до входа на бункера. — Аз ще ги задържа...
— Стой! — извика един толкова познат глас, че Рун отново сграбчи кръста, без да е сигурен дали се намира в миналото или в настоящето.
Заслуша се, но в гората цареше мъртва тишина.
Дори стригоите бяха замръзнали на място — но тъй като слънцето беше на път да изгрее, те нямаше да чакат дълго. Щяха всеки момент да се втурнат напред и да ги прегазят.
Напрегна слух, като се питаше дали не си е въобразил гласа, дали някакъв фрагмент ог спомените му не е оживял.
И тогава го чу отново.
— Рун Корза!
Акцентът, ритъмът, дори гневът в този глас му бяха познати. Помъчи се да остане в настоящето, но изричането на името му го призова в миналото.
...Елизабет слиза от коня, протегнала ръка към него, за да ѝ помогне. Китката ѝ е оголена, слабият ѝ пулс се долавя през тънката бяла кожа. Развеселена е от колебанието му. „Отец Корза...“
...Елизабет плаче в градината в яркия ден, крие лицето си от слънцето, поразена от мъка, но най-накрая го вижда, става да го посрещне, простата ѝ радост проблясва през сълзите. „Рун Корза...“
...Елизабет върви боса към него през градината, краката и ръцете ѝ са голи, на лицето ѝ е изписано желание, устните ѝ се движат, изговарят невъзможното. „Рун...“
Същите тези ръце най-сетне се вдигаха към него, приканваха го да приближи.
И той тръгна към тях.
Изтрещя изстрел и куршумът го улучи в гърдите. Неописуемата болка разцъфна мигновено, разкъса миналото на парченца и остави единствено настоящето.
Остана неподвижен, с протегнати към нея ръце.
Тя стоеше пред него — само че бе преобразена. Черната ѝ коса се беше превърнала в огън. Чуваше ударите на сърцето ѝ, а знаеше, че не би трябвало да ги има. Не тук, не сега.
Тя стоеше на разстояние надолу по склона, прикрита от една елша. Но дори оттук той разпозна същата извивка на бузата, същия танц в подобните на живак очи, същите дълги къдрици, спускащи се към раменете. Дори миризмата ѝ беше същата като винаги.