Засега пропъди смущаващата мисъл.
Ала трябваше да признае, че кутията в главата му се препълваше все повече и повече.
Рано или късно трябваше да извади нещо от нея.
Огледа се. Стените бяха боядисани в сребристо, прозорци нямаше, но в стаята бяха монтирани три различни вида игрови конзоли и плоскоекранен телевизор със сателитна връзка и американски програми.
Срещу леглото му беше вратата на банята, заредена с познати марки сапун и шампоан. Друга врата се отваряше към коридор, но Томи бе в безсъзнание, когато го докараха, така че не знаеше накъде води той.
Някакви безлики доктори явно бяха наместили костите му, бяха го закърпили и напомпали с обезболяващи. Все още усещаше устата си като пълна с памук и никакви количества вода не можеха да премахнат това чувство. Вратът му обаче вече бе излекуван и костите също зарастваха бързо. Каквото и да се бе случило в Масада, то ускоряваше възстановяването му и го лекуваше от много повече неща, отколкото само от рак.
Откакто се беше събудил, му носеха храна всеки път, когато поискваше — бургери, пържени картофи, пица, сладолед и зърнена закуска „Епъл Джак“. Томи имаше изненадващ апетит. Направо не можеше да спре да яде; по всяка вероятност тялото му се нуждаеше от храна, за да се излекува.
Никой не му казваше къде е и защо е тук.
Прекара цял час в плач, но като че ли на никого не му пукаше и той най-сетне осъзна колко безполезни са сълзите и насочи вниманието си към по-практични мисли — как да избяга.
Засега нямаше никакъв сносен план. Стените бяха от бетон, а вероятно някъде в стаята имаше и камера. Пазачите пъхаха храната му през процеп във вратата, водеща към коридора.
Неочаквано въпросната врата се отвори.
Томи се надигна. Още не можеше да стои стабилно на краката си.
В стаята влезе позната фигура, от която по гърба на Томи полазиха ледени тръпки. Беше момчето, което го бе отвлякло от болницата. Странното хлапе приближи, метна се на леглото и се разположи до Томи, сякаш двамата бяха първи приятелчета.
Този път носеше сива копринена риза и сиви, скъпи на вид панталони.
Определено не се обличаше като нормално хлапе.
— Здравей. — Томи обърна лице към него и подаде ръка, без да знае какво друго да стори. — Аз съм Томи.
— Знам кой си. — Акцентът на момчето бе странен и скован.
Въпреки това пое ръката на Томи и се здрависа енергично и някак официално. Имаше най-студените ръце, които Томи бе докосвал някога. Да не би да са го откарали някъде отвъд Арктическия кръг?
Момчето пусна ръката му.
— Сега сме приятели, нали? Значи можеш да ме наричаш Альоша.
„Приятелите не се опитват да убиват приятелите си.“
Томи обаче запази тази мисъл за себе си и зададе по-важен въпрос.
— Къде се намирам?
— Някъде другаде ли искаш да бъдеш?
— Където и да е — призна Томи. — Имам чувството, че съм в затвор.
Момчето завъртя масивния златен пръстен на белия си пръст.
— За клетка тази може да се нарече позлатена, нали?
Томи не си направи труда да обяснява, че не желае да бъде в никаква клетка, била тя позлатена или не, но не искаше да обиди хлапето, нито пък да го прогони с грубостта си. Честно казано, Томи вече не искаше да остава сам. В момента предпочиташе компанията дори на това странно момче, особено ако можеше да научи нещо от него.
— Когато бях на твоята възраст, живеех в една от най-позлатените клетки на света. — Меките сиви очи на хлапето огледаха стаята. — Но после бях освободен, също като теб.
— Не бих нарекъл това свобода. — Томи посочи стаята.
— Имам предвид свободен от затвора на плътта. — Момчето седна, кръстоса крака и посегна към контролера на една конзола. — Мнозина се стремят към това.
— И свободен ли си? — Томи взе другия контролер, сякаш това бе най-естественото нещо, което можеше да направи.
Момчето сви рамене и стартира някаква игра на екрана.
— Един вид.
— Какво искаш да кажеш?
Альоша го погледна, докато играта се зареждаше.
— Ти си безсмъртен, нали?
Томи свали контролера си.
— Моля?
Альоша стартира играта „Богове на войната“.
— Вече го знаеш, нали? Точно това се опитвах да ти покажа. В пустинята. За да разбереш.
Томи се мъчеше да проумее думите му, да намери някакъв ориентир. От екрана зазвуча музикалната тема на играта с много барабани и духови инструменти.
— Ти безсмъртен ли си, Альоша?
— Има начини, по които животът ми може да приключи. Но ако ги избягвам, да, ще живея вечно. Така че ще бъдем приятели много дълго време.