До Ерин Джордан гребеше методично и бързо. Тя натисна по-здраво. Усещаше ръцете си като студени щипци върху дървото.
— Тогава нека се помолим заедно, Надя — умолително рече Пиер.
Докато Ерин и Джордан гребяха към брега, двамата сангвинисти се замолиха на латински, но Ерин не си превеждаше думите. Взираше се във водата, която бе станала оранжева от изгряващото слънце, и си мислеше за Рун, мъртъв или умиращ под палтото на Джордан. Защо се бе съгласила да участва във всичко това? Търсенето на Кървавото евангелие вече бе струвало живота на мнозина, точно както я бе предупредил Рун. Не бяха спечелили нищо, а загубите им бяха ужасни.
Когато приближиха брега, Надя внимателно отви Пиер и притисна мършавото му тяло към себе си. За първи път изглеждаше уплашена.
Мътните сини очи на Пиер се загледаха в брега.
Ерин проследи погледа му към тъмните борове, сребристите стволове на оголените от есента липи, езерото с цвят на мед и златните лъчи светлина, пронизващи мъглата.
Пиер вдигна лице към слънцето.
— Светлината наистина е най-прекрасното от Неговите творения.
По бузите на Надя се стичаха сълзи. Тя не ги избърса, а само прегърна Пиер още по-силно.
— Прости ми — каза тя на латински. — Ти си благословен.
Лицето на Джордан беше като изсечено от камък. Той нито за миг не наруши ритъма на гребането.
Лицето на Пиер засия с цветовете на дъгата под слънчевата светлина.
Гърбът му се изви. Цветът плъзна по врата и ръцете му.
Той изкрещя.
Надя го държеше здраво.
— Господи Боже наш, Ти си нашето убежище от поколение на поколение. Годините и дните се менят, но Ти оставаш вечен.
Пиер млъкна, отпусна се в обятията й и остана напълно неподвижен.
— Твоята милост ни подкрепя в живот и смърт — продължаваше Надя. — Дай ни да помним с благодарност онова, което Ти си ни дал чрез Пиер и Емануел. Приеми ги в Твоето царство след дългите им години в служба на Теб.
Ерин завърши с нея, изричайки думата, която не бе изговаряла от години и се съмняваше, че я е казвала искрено — до този момент.
— Амин.
41.
Джордан потапяше по-дълбоко греблото и лодката бавно се плъзгаше по повърхността на езерото. Той се загледа в слънцето, което бележеше началото на новия ден след най-дългата нощ в живота му — но поне все още беше жив.
Представи си лицата на другарите си... на Пиер... на Емануел.
Когато завиваше с палтото си Рун, Джордан прецени, че свещеникът може да последва другите. И за какво? Бяха излезли от дългия кошмар с празни ръце.
На носа Надя вдигна палтото от тялото на Пиер и го подаде на Ерин. Свещеникът вече не се нуждаеше от защитата му, а жената трепереше в утринния мраз.
Надя положи Пиер на дъното на лодката и скръсти ръцете му на гърдите. Пръстите ѝ се задържаха над ужасните рани на стъпалата и дланите, но тя не ги докосна. Покри безжизненото тяло с расото на Емануел, като го зави с обич, после сведе глава в молитва.
Джордан направи същото. Дължеше го на Пиер.
След като приключи, Надя направи кръстния знак.
Тя се загледа дълго към слънцето, после взе на ръце Пиер, вдигна го над борда и внимателно отпусна тялото му в езерото. Той потъна в зелената вода, оставяйки след себе си следа от мехурчета.
Ерин ахна от лишения от церемонии край на отец Пиер.
— Не може да бъде погребан на осветена земя, а не бива да позволим тялото му да бъде открито — обясни Надя и седна, като хвана едно гребло. — Дано намери мир и вечен покой в планината, която обичаше толкова много.
Ерин потръпна, посинелите ѝ устни се свиха в тънка линия, но тя продължи да гребе.
Джордан погледна през рамо. Брегът вече се виждаше през мъглата. Пристанището беше вдясно. В гората запя птица, поздравявайки утрото. Друга ѝ отговори.
Животът продължаваше.
Не забави скоростта, когато брегът приближи до носа. Използва инерцията, за да забие лодката в калта.
— Чакайте тук — нареди той.
Ерин потръпна и кимна.
Надя не отговори.
Джордан извади колта си и се прехвърли през борда. Кубинките му потънаха в калта, но се радваше, че отново е на сушата, навън, под лъчите на слънцето.
Забърза към мястото, където бяха скрили мотоциклетите. Можеха да се върнат в манастира за по-малко от час. Може би брат Леополд имаше някакво лекарство, което да помогне на Рун.
Но когато излезе иззад прикритието на дървото, Джордан се закова на място, взирайки се в останките на моторите. Напрегна се и започна да се оглежда. Стригоите несъмнено се криеха от слънцето, но той знаеше, че Белиал използва и човешки същества.