Надя пусна ръката му и рязко се изправи. Обви ръка около кръста на Ерин и дръпна главата ѝ настрани. Сърцето на Ерин заби по-бързо, ударите започнаха да се гонят един друг, сливайки се в постоянно барабанене.
Джордан вдигна картечния си пистолет.
— Ако стреляш, войнико, ще те убия, преди вторият ти куршум да ме е улучил — изсъска Надя. — Е, Рун, можеш ли да го направиш?
Кехлибарените очи на Ерин се взираха в него, умоляваха го за живота ѝ, както и за неговия.
Рун намери сили да отговори не толкова на въпроса на Надя, колкото на този поглед. Надигна се, колкото да сграбчи виното, да придърпа бутилката до сърцето си и да произнесе необходимите думи.
Церемонията на причастието започна — през цялото време Надя държеше Ерин, опряла зъби в гърлото ѝ.
Накрая Рун завърши с:
— Предлагаме Ти тази безкръвна жертва и Те умоляваме да пратиш Своя Свети Дух да се спусне върху нас и върху тези дарове.
— Амин — откликна Надя. — Благослови тази свята чаша.
— И това, което е в чашата, Твоята безценна кръв Христова.
Ритуалът приключи и той отпусна ръце в скута си. Силите напуснаха крайниците му, единственото му желание бе да бъде оставен в покой.
Ала Надя не му позволи това. Тя изсипа Христовата кръв в раните му, в устата му. Тялото му пое този огън и този път той го изгори напълно. Рун знаеше къде ще го отведе това и потръпна.
— Не... — замоли се той... но молитвата му остана без отговор.
— Не гледайте. — Суровата заповед на Надя към човеците заглъхна, докато греховете му го отнасяха към изкуплението.
Бернар беше усетил мрака в сърцето на Рун и го изпрати в замъка Чахтице да скъса с Елизабет. Рун си казваше, че може да го направи, че не изпитва към нея нещо повече от дълга да ѝ служи като свещеник.
Въпреки това се молеше, докато се мотаеше по дългия зимен път към дома ѝ. Снегът скриваше полята и градините, където някога се бяха разхождани заедно. Един гарван кълвеше полска мишка сред дългите изсъхнали стъбла на лавандулата и мъничкото алено петно от кръвта ѝ се виждаше дори от това разстояние. Рун се забави, докато гарванът приключи с трапезата си и отлетя.
Стигна замъка по здрач, часове по-късно, отколкото беше възнамерявал. Но въпреки това постоя пред вратата, преди да събере смелост да почука. Снегът ръсеше раменете на расото му. Вече не чувстваше студ, но въпреки това изтупа снега, както би направил всеки човек. Не биваше да показва в този дом, че е нещо различно.
Прислужницата Ана отвори. Ръцете ѝ бяха почервенели от студ.
— Добър вечер, отец Корза.
— Здравей, дете мое — каза той. — Вдовицата Надажди у дома ли е?
Молеше се да е заминала някъде далеч. Можеше да заръча да ѝ предадат молбата му да го посети в селската църква. Решимостта му там бе по-силна. Да, по-добре щеше да е да се срещнат в църквата.
Ана направи реверанс.
— След смъртта на добрия граф Надажди тя прави късни разходки, но ще се върне преди мръкване. Желаете ли да почакате?
Той последва тънката ѝ фигура в големия салон, където в огромната камина гореше буен огън. От пръснатата по пода лайка в помещението се носеше познатата миризма на лятото. Спомни си как береше цветята с нея в един слънчев следобед преди смъртта на Ференц.
Отказа предложените му напитки и остана толкова близо до огъня, колкото се осмеляваше, поемайки топлината му в неестественото си тяло. Замоли се, докато си мислеше за Ференц, Черния рицар на Унгария и мъжа, с когото бе обвързана Елизабет. Ако Ференц беше жив, всичко щеше да е различно. Но Ференц бе мъртъв. Рун пропъди мислите за последното си посещение, когато ѝ съобщи за кончината на съпруга ѝ.
Елизабет влезе, загърната в тъмночервено наметало, почти черно по раменете от стопения сняг. Рун изпъна гръб. Вярата му беше силна. Можеше да издържи това.
Тя изтърси водата от наметалото. Тъмните капки заваляха по пода. Едно слугинче пое тежката вълнена дреха от протегнатата ѝ ръка и излезе заднешком от помещението.
— Радвам се да ви видя в добро здраве, отец Корза. — Черните поли зашепнаха по камъша, докато тя вървеше към него. — Предполагам, че са ви предложили да се подкрепите?
Тонът ѝ бе лек и непринуден, но бързо туптящото ѝ сърце я издаваше.
— Да.
На светлината на огъня изглеждаше по-слаба, отколкото я помнеше. Чертите ѝ бяха по-остри, сякаш мъката я беше лишила от предишната мекота. Въпреки това си оставаше болезнено прекрасна.
Страх премина през кръвта на Рун.
Искаше му се да побегне, но беше обещал на Бернар, а също и на себе си. Беше достатъчно силен, за да го направи. Трябваше да бъде силен.