— Предполагам, че сте дошли да събирате дарения за църквата? — Горчивият ѝ тон му каза колко я е наскърбил, когато я изостави сама с мъката ѝ по Ференц, че не му е простила за самотата си в часа на най-голяма нужда.
Умът му крещеше да побегне, но тялото му не се подчиняваше.
Остана.
— Отец Корза? — Тя се приближи до него, тъмнокосата ѝ глава се наклони загрижено настрани, сърцето ѝ заби по-бавно от съчувствие, вместо да се ускори от гняв. — Да не би да ви е зле? Защо не седнете?
Поведе го към един стол с висока права облегалка, после се настани срещу него. Между коленете им имаше само една длан разстояние. Огънят изглеждаше студен в сравнение с топлината на тялото ѝ.
— Добре ли сте, отец Корза?
Той се откъсна от песента на сшното ѝ червено сърце.
— Да, добре съм. А вие как сте, вдовице Надажди?
Тя се размърда при обръщението „вдовица".
— Оправям се някак... — Наведе се напред. — Глупости. Двамата с вас се познаваме от твърде дълго и твърде добре, за да се лъжем. Смъртта на Ференц беше едновременно огромен товар и освобождение за мен.
Освобождение?
Рун не посмя да попита. Вдигна ръка.
— Изглеждате така, сякаш сте боледували — рече тя. — Кажете ми истината. Как минаха за вас последните няколко месеца?
Той потъна в сребърните ѝ очи, отразяващи оранжевите пламъци от камината. Как би могъл да се откъсне от нея? От всички, които познаваше, единствено с нея бе споделил спомените от смъртния си живот, като ѝ беше спестил само тайната за сегашното си състояние.
Тънка усмивка заигра по меките ѝ устни. Ръката ѝ избърса капка вода от голото ѝ рамо, после престорено срамежливо се спусна към нежната ѝ шия. Той се взираше в пръстите ѝ и в онова, което скриваха те.
Тя стана и взе ръката му.
— Ръцете ви винаги са толкова студени.
Горещината на дланта ѝ избухна под кожата му.
Трябваше да се дръпне, но вместо това той стана и покри с другата си ръка нейната, изсмуквайки още от топлината ѝ в смразеното си тяло. Само толкова. Прост момент на свързване. Не искаше нищо повече.
Пулсът ѝ потече от дланите ѝ по ръцете му към мястото, където някога бе било неговото сърце. Сега кръвта му се движеше в ритъм с нейната. Периферното му зрение се обагри в алено.
Клепачите ѝ се спуснаха и тя вдигна лице към неговото.
Той докосна зачервените ѝ бузи с белите си като мрамор пръсти. Никога досега не беше докосван жена, не и по този начин. Погачи лицето ѝ, гладката ѝ бяла шия.
Пулсът ѝ се ускори под дланите му. Страх? Или нещо друго?
По бузите ѝ потекоха сълзи.
— Рун — прошепна тя. — Толкова дълго те чаках.
Пръстът му проследи невъзможно меките ѝ червени устни. Тя потръпна от докосването.
Копнееше да допре устните си до нейните, да усети топлината на устата ѝ. Да я вкуси. Но това бе забранено. Той беше свещеник. Целомъдрен. Трябваше веднага да спре това. Дръпна ръцете си на един пръст от нея и посегна към сребърния кръст на гърдите.
Погледът ѝ се спря върху кръста и от гърлото ѝ се изтръгна тих разочарован стон.
Рун замръзна, борейки се с топлината на кожата ѝ, с аромата на стопения сняг в косата ѝ, с ритъма на сърцето в устните ѝ, със солената миризма на сълзите ѝ. Никога досега не беше изпитвал такъв ужас, нито в смъртния, нито в безсмъртния си живот.
Тя се наведе напред и го целуна, устните ѝ го докоснаха леко като пеперуда.
И Рун беше изгубен.
Тя имаше вкус на мъка, на кръв и на страст. Той вече не беше свещеник или чудовище. Бе просто мъж. Мъж, какъвто не е бил никога преди.
Дръпна главата си назад и се загледа в премрежените ѝ очи, изпълнени със страст. Елизабет свали шапчицата си и черната коса падна свободно на раменете ѝ.
— Да, Рун—рече тя. — Да.
Рун целуна китката ѝ от вътрешната страна. Сърцето ѝ туптеше силно върху устните му. Той разкопча ръкава ѝ и целуна сгъвката на лакътя. Езикът му докосна кожата.
Тя зарови пръсти в косата му и го придърпа към себе си. Той проследи пулса ѝ нагоре по голата ѝ шия. Докато тя се разтапяше в обятията му, ръцете му я обгърнаха по-силно. Устата ѝ отново намери неговата.
Бог и клетвите ги нямаше. Имаше нужда да почувства кожата ѝ върху своята. Ръцете му неумело заопипваха връзките на роклята. Тя го отблъсна и ги развърза сама, а устата ѝ нито за миг не се отдели от неговата.
Роклята се свлече тежко на каменния под и тя отстъпи от нея, по-близо до огъня. Оранжевите пламъци танцуваха през ленената ѝ риза. Той я пусна само колкото да разкъса дрехата на две.
И тя се озова гола в обятията му. Мека и топла кожа. Сърце, препускащо под дланите му.