— Санкт Петербург не е наша територия — загадъчно отвърна той.
— Тогава чия е? — поинтересува се Джордан. — След падането на Берлинската стена Римокатолическата църква отново има присъствие тук.
Ерин пъхна ръце още по-дълбоко в студените джобове на палтото и се загледа към края на алеята. Там се издигаше голяма бронзова статуя на жена с широка пола, вдигнала нещо в ръцете си. Ерин примижа, но не успя да различи предмета. Огледа се. Беше решила, че това е градски парк, но над мястото витаеше тъга. Не можеше да си представи деца да си играят тук.
— Тук на власт е витандусът — отвърна Рун. Той докосна кожения цилиндър, преметнат през рамото му, сякаш да се увери, че не го е изгубил. — А витандусът не изпитва любов към църквата ни. Когато дойде, не му казвайте нищо за нашата мисия, нито за себе си.
— Какво е това витандус? — попита Джордан.
Ерин знаеше отговора.
— Това е титла, която се дава като наказание. Най-лошото, което може да наложи църквата. По-страшно и от отлъчването. Нещо като вечно прокуждане и отбягване.
— Страхотно. С нетърпение очаквам да се срещна с този тип. Сигурно е голям чаровник.
— Такъв е — кимна Рун. — Затова внимавайте.
Джордан неволно посегна към кобура си, но бяха принудени да оставят оръжията си в Германия. Бяха долетели тук с пътнически самолет, използвайки фалшивите документи, приготвени от Надя. Но нямаше начин да вкарат тихомълком и оръжията си.
— Какво е направил този витандус? — попита Ерин, като потропваше с крака по камъка, сякаш това щеше да я стопли. — Кой е той?
Рун не откъсваше поглед от голите дървета — бдителен, предпазлив, със страх в очите. Отговори съвсем прозаично, макар че отговорът му я зашемети.
— Познавате го като Григорий Ефимович Распутин.
Рун крачеше бавно по алеята, докосваше леденостудената си броеница и се молеше Григорий да не заповяда да бъдат незабавно заклани, както беше убивал всеки сангвинист, изпратен в Русия от 1945 година насам. Може би цилиндърът, който му бе дала Надя, носеше известна надежда. Тя му бе заръчала да го предаде на Григорий, без да го отваря.
Но какво имаше вътре?
Дар ли носеше, или оръжие?
Ерин прекъсна тревожните му мисли.
— Распутин ли? — Изумлението звънеше в гласа ѝ, проблясваше в присвитите ѝ очи. — Лудият монах на Русия? Довереникът на Романови?
— Същият — потвърди Рун.
Това бяха определенията, използвани от повечето историци за Григорий Ефимович Распутин. Той бил монах мистик, за когото се носели слухове, че бил голям лечител. Съдбата му била свързана с цар Николай II и семейството му. В началото на миналия век той използвал способностите си, за да спечели благоволението на царското семейство — обявил, че е единственият, който може да помогне на царския син да се излекува от хемофилия. Заради грижите, които полагал за престолонаследника, царят си затварял очите за сексуалните му оргии и политическите машинации, докато накрая един британски шпионин и група руски аристократи не го убили.
Или поне си помислили, че са го убили.
Естествено, Рун знаеше много повече.
Той пое дълбоко дъх. Студеният въздух имаше свеж привкус на сняг, на попарени от скрежа листа и тънък намек за стара смърт.
Намираше се в Русия.
От сто години не беше вдишвал нейния аромат.
Междувременно Джордан си оставаше бдителен както винаги и оглеждаше парка.
Рун проследи погледа му. Вниманието на войника се задържа върху тъмните стволове на дърветата, ниската каменна стена и плинта, поддържащ статуята — местата, където можеше да се скрие евентуален неприятел. Рун оцени предпазливостта и подозрителността му — това бяха две много ценни черти, когато се намираш на руска земя. Но техният противник още не беше дошъл. Все още бяха в безопасност, може би за още няколко минути.
Спряха при мрачната тъмна статуя на жена, която се взираше в далечината, предлагайки на изгубените граждани на Санкт Петербург венец, символа на скърбящата родина.
Джордан задуха в ръцете си, за да ги стопли — жест, който говореше за човешката му природа и огъня, горящ в него. После се обърна към Рун.
— Распутин не беше ли умрял през Първата световна война?
— Бил е убит — отвърна Ерин. — Отровен с цианкалий, прострелян четири пъти, пребит с бухалка, увит в килим и хвърлен в река Нева, където уж се удавил.
— И е оцелял след всичко това? — саркастично рече Джордан. — Прилича ми на истински стригой.
Ерин поклати глава.
— Има много негови снимки, правени през деня.