Седящият зад волана Корза беше захвърлил раздраното расо и също бе в кожено облекло — черно, по-хубаво и по-добре ушито от това на Ерин и Джордан. Дългата нощ явно не му се беше отразила по никакъв начин.
Дали беше спал в самолета? Нуждаеше ли се изобщо от сън?
Джордан не беше произнесъл нито дума откакто бяха потеглили — не искаше да разсейва Корза, докато шофира. Ерин също си мълчеше, но той се съмняваше, че го прави поради същата причина.
Още не можеше да проумее реакцията ѝ. Откакто беше предал на кардинала венчалната си халка, Ерин като че ли стоеше настрана от него. На няколко пъти забеляза, че го поглежда крадешком, сякаш не смееше да се обърне открито към него.
Ако знаеше, че оповестяването, че не е семеен, ще намали интереса ѝ към него вместо да го увеличи, щеше да предаде пръстена на Бернар на четири очи. Ала какво знаеше той за жените? Беше прекарал годината от смъртта на Керън скрит зад халката.
Ерин се размърда до него.
— Онова там е село Етал.
Той се наведе да погледне в посоката, в която сочеше.
Отпред светещи улични лампи осветяваха бели постройки с кафяви покриви, сгушени сред иглолистната гора. Повечето прозорци все още бяха тъмни в ранния час. Мястото изглеждаше като взето от пощенска картичка — живописно селце с думите „Насладете се на Бавария!“ на преден план. Трудно можеше да се повярва, че малкото селище крие тъмна тайна — че е твърдина на сангвинистите.
Рун мина през селото, без да намали.
След няколко остри завоя пред тях се появи величествена барокова сграда, разделена на две извисяващи се крила. В центъра към небето се издигаше купол, върху който имаше масивен златен кръст, сияещ на лунната светлина. По бялата като кост фасада имаше безброй арки, приютили статуи и украсени прозорци.
— Абатство Етал — с благоговение произнесе Ерин и изправи гръб на мястото си. — Надявах се да го видя някой ден.
На Джордан му стана хубаво, че отново я чува да говори.
Тя продължи и в гласа ѝ отново се долавяше предишната възбуда:
— Людовик Баварски избрал да построи манастира тук, защото конят му се поклонил три пъти на това място.
— Как можеш да накараш кон да се поклони? — учуди се Джордан.
— Явно с божествена намеса — отвърна Ерин.
Той ѝ се ухили и се наведе напред към свещеника.
— За този манастир ли ставаше дума, падре? Тук ли се намира тайният университет?
— Отзад. И предпочитам да ме наричате Рун, а не падре.
Колата поднесе на ъгъла и изпод гумите захвърча чакъл. Фаровете осветиха по-прости сгради отзад — бели и с червени покриви, по-скромни и аскетични. По стил те май подхождаха повече на сангвинистите.
Рун рязко спря до една невзрачна постройка. Свещеникът беше слязъл преди двигателят да затихне напълно. Остана до колата и оглеждаше околните хълмове, като движеше единствено очите си. Ноздрите му се разшириха.
Ерин посегна към дръжката на вратата, но Джордан я спря.
— Да изчакаме, докато не каже, че можем да слезем. И се закопчай, ако обичаш.
Искаше тя да бъде защитена колкото се може повече. Отвън Рун бавно се завъртя в кръг, сякаш очакваше атака от всяка посока.
Рун пусна сетивата си и чу сърцата на хората, които спяха в съседния манастир. Надуши борова смола от гората и горещ метал от колата, чу тихото шумолене на крилете на сова над дърветата, бързото топуркане на полска мишка под земята.
Не откри никаква заплаха.
Пое дъх, за да се отпусне, да стане едно цяло с нощта. Прекарваше по-голямата част от живота си затворен и отдаден на молитви или в лов, беше прекалено зает във войната, за да се наслади на природата. Когато облече расото на ордена, необичайно чуждите му сетива го плашеха, напомняха му непрекъснато, че е прокълнат, но сега той ценеше високо редките моменти, когато можеше да спре и да общува с Божието творение по най-пълен и интимен начин. Чувстваше се по-близо до Бог в тези моменти на самота; далеч по-близо, отколкото когато падаше на колене в някой подземен параклис.
Егоистично пое още един дъх.
После жената се размърда в колата и му напомни за дълга му.
Обърна се към масивната главна постройка и двете ѝ крила. Огледа задните прозорци, като дебнеше и за най-малкото движение. Като че ли никой не ги шпионираше отвътре. В основата на една от по-малките кули имаше дебела затворена врата. Рун пусна сетивата си през яките дъски, но не чу удари на сърце от другата страна — само шепот, предназначен единствено за неговите уши.