Ято сребристи риби мина през лъча на Ерин. Тя потръпна и се запита колко ли хора са загинали и са били погребани на дъното.
Гласът на Джордан стана по-сериозен.
— Сигурно са го направили, за да скрият входа на бункера под езерото.
Ерин беше видяла достатъчно и изключи фенерчето си.
— Предполагам, че и двамата можете да плувате? — попита Надя.
Ерин кимна, макар да беше наясно, че не е от най-добрите плувци. Беше се научила на най-основното в колежа, най-вече заради съквартирантката си, която бе убедена, че някой ден ще падне от кея и ще се удави. Ерин призна, че умението е полезно и се записа на курсовете, но въпреки това не обичаше водата.
Както и можеше да се очаква, Джордан беше далеч по-опитен.
— Бях спасител в гимназията. След това тренирах известно време. Мисля, че ще се справя.
Ерин изобщо не се беше сетила да попита на каква дълбочина се намира входът на бункера. Ами ако не успее да стигне до него и се наложи да чака в лодката? Или ако всичко е наводнено?
Емануел произнесе първата си дума откакто бяха напуснали манастира — команда, която стресна Ерин с резкия си тон.
— Спрете.
Той посочи черната вода пред лодката.
Джордан се премести и насочи фенерчето си надолу, осветявайки заоблена арка далеч долу, покрита с меки като кадифе водорасли.
Емануел спусна котвата толкова бавно, че тя потъна във водата без никакъв плясък. След като лодката бе закрепена неподвижно, той свали расото си, нави го на топка и го прибра под кожената си броня. След това се гмурна и заплува с бързината на риба покрай въжето на котвата.
Русата му коса се вееше зад него, докато се отдалечаваше.
Ерин го гледаше и се опитваше да прецени дълбочината. „Някъде около шест метра.“ Можеше да се гмурне толкова дълбоко, но после какво? Щеше ли да е в състояние да изследва тунелите под водата?
Гърлото ѝ се стегна.
— Вие двамата чакайте тук — каза Рун и даде знак на Надя.
Двамата скочиха с фенери в ръце, като разклатиха лодката. Ерин хвана бордовете, за да се задържи. Радваше се, че е останала насаме с Джордан.
— Не си много по плуването, а? — с усмивка попита той.
— Откъде ти дойде наум?
Той прибра греблата под пейките и се изправи.
— Раменете ти се повдигат към ушите, когато си нервна.
Ерин си отбеляза да престане да го прави и посочи към сангвинистите долу.
— Определено не мога да плувам като тях.
Загледа как тримата се опитват да отворят нещо като голям метален люк.
— Естествено — рече Джордан. — Не им е нужно да дишат, забрави ли? Поредното шантаво нещо, което трябва да се включи в списъка.
— Списък ли си направил?
Той започна да брои на пръсти.
— Нямат сърдечна дейност, кръвта им се движи сама, алергични са към сребро. Пропуснах ли нещо?
— Например, че могат да стоят неподвижни като статуи и да се движат два пъти по-бързо от нас?
— Точно така. Както и фактът, че ловуват хора.
— Не и сангвинистите — напомни му тя. — Това е един от законите им.
— Закон или не, личи им, че им се иска. Желанието още го има. — Той се наведе напред. — Видях как те гледа Рун — все едно е едновременно очарован и гладен.
— Я стига! Не приказвай така.
Ерин се извърна, мъчейки се да скрие неувереността в думите си. Споменът от случилото се в подземния параклис в Йерусалим още беше пресен в ума ѝ.
— Просто внимавай около тях — добави Джордан.
Ерин отново го погледна, доловила особена нотка в гласа му. Дали беше прав, или просто ревнуваше? Не беше сигурна кое от двете е по-голям повод за тревога.
В следващия миг до лодката се подаде лъскава черна глава. Надя.
— Вратата е отворена. Бункерът е запечатан херметически. Трябва да влезем заедно, да затворим първата врата и да отворим втората.
Тя се отдалечи на метър от лодката и махна на Ерин и Джордан да я последват.
Войник докрай, Джордан се гмурна незабавно. Излезе бързо на повърхността, обърна се по гръб и загледа Ерин, ухилен до уши.
— Водата е чудесна — каза той, но треперещият му глас издаде, че я поднася.
Надя усети истинската причина за колебанието на Ерин.
— Ако се страхуваш, може би ще е по-добре да останеш в лодката.
„Гледай си работата.“
Ерин стана и скочи във водата. Ледената вода я пресече, сякаш се опитваше да избие всякакъв разум от главата ѝ, да я накара да се върне в безопасната лодка.
Ала тя пое дълбоко дъх и се гмурна право към отворената врата долу.
На дъното на езерото Рун чу как ритъмът на сърцата им се промени, когато Ерин и Джордан скочиха във водата. Подаде глава от вратата и насочи фенера си нагоре, за да ги ориентира. Сребристата лунна светлина от повърхността очертаваше тъмните им форми, които ритаха и гребяха надолу към дъното.