Явно бе имало ожесточена битка.
В металните шкафове до леглата имаше сгънати дрехи, цигари, кибрити, няколко неприлични пощенски картички, писма и много снимки на други жени и деца, тъжно напомняне за онези, които бяха останали по домовете си, очаквайки вест от любимите.
Ерин събра колкото се може повече писма и ги напъха в джобовете си с надеждата, че мократа тъкан няма да съсипе мастилото.
Откри също и книги — наръчник за грижа за оръжието, роман на немски, брошура за венерически болести — но нищо, което да отговаря на описанието за Кървавото евангелие.
Поразена и с натежало сърце от касапницата, тя излезе в тунела. Останалите я последваха.
Тежко шумолене като на завеси изпълни коридора, съпроводено от слабо и далечно скърцане. Косъмчетата на тила ѝ моментално настръхнаха.
— Джордан?
— Аз също го чух — каза той. — Плъхове?
Надя ги събра зад себе си.
— Не.
На крачка пред тях Емануел подуши въздуха, изпънал рамене назад, с извит врат и вдигната глава, досущ като куче.
„Или адски вълк.“
Ерин пое дълбоко дъх, но долови само миризма на плесен и бетон. Какво ли успяваше да надуши той?
— Какво е това? — попита Джордан.
— Бласфемари — отвърна Надя. — Покварените.
— Адски вълк ли? — Джордан вдигна картечния си пистолет, готов за действие.
— Не. — Надя погледна към Ерин. В момента в очите ѝ нямаше нищо човешко. — Икаропи.
— Икаропите са прилепи, чиято природа е била извратена от кръвта на стригой — студено и прозаично обясни Рун.
Сърцето на Ерин се сви като стегнат възел.
Рун говореше за прилепи бласфемари.
Спомни си чудовищния вълк в осветената от луната пустиня — зловонния дъх, зъбите, мускулестото тяло. А този път — и с криле. Потръпна.
— Точно когато си мислиш, че по-шантаво няма как да стане. — Джордан включи фенера, закрепен за цевта на картечния му пистолет. — Как ще действаме?
— Бързо, ако питате мен — каза Надя. — И безшумно.
Поеха по тунела — към източника на звука.
Джордан държеше оръжието си насочено напред, готов за стрелба.
— Пушките могат ли да ги убият? — шепнешком попита Ерин.
Емануел изсумтя.
Доста изразително.
— Дори сребърните куршуми само ще ги вбесят — поясни Надя. — Ножът е по-добро средство.
Джордан се наведе и извади сребърния нож от ножницата в кубинката си.
Ерин направи същото.
— Не ми харесва идеята подобен прилеп да ме приближи достатъчно, за да го убия с нож — промърмори Джордан. — Май бих предпочел да им видя сметката с междуконтинентална балистична ракета.
— Когато се появят, залегнете на пода — предупреди Надя с тих и безизразен глас. — Ще ги държим надалеч, доколкото можем.
— Няма да се получи. — Джордан вдигна ножа си. — Но благодаря за предложението.
Надя сви тънките си рамене.
Ерин беше съгласна с Джордан. Нямаше намерение да лежи по корем и да чака някой прилеп да забие зъби в гръбнака ѝ. Би предпочела да рискува права, с нож в ръката.
Сангвинистите вече се движеха толкова бързо, че тя и Джордан трябваше да тичат, за да не изостават.
Не след дълго стигнаха до пресечката с другия тунел.
— Стигнали сме основата на ромба — съобрази Ерин, представяйки си формата на руната Одал и пътя, който бяха изминали до момента.
Отгоре пресичащите се тунели изглеждаха като гигантски хикс — и Ерин се надяваше, че в случая хиксът бележи мястото.
— Това ми се струва най-вероятното място да скриеш нещо — каза тя.
Освети пода, но откри единствено еднообразен бетон. Насочи лъча към стените и тавана. Нищо не намекваше за съществуването на някакво специално скривалище.
— Трябва да проверим и трите други коридора — изтъкна Джордан. — Да претърсим всяко помещение.
Но преди да направят и крачка, въздухът се изпълни с крясъци, идващи и от трите тунела пред тях.
Нямаше къде да се скрият.
Вонята ги достигна първа, тласкана напред от стотиците силни криле. Беше толкова силна, че Джордан едва не рухна на колене — отвратителна смрад на урина и подути трупове, оставени да се разлагат на слънцето. С мъка овладя стомаха си, като се чудеше дали миризмата не е също оръжие на тези създания наред със зъбите и ноктите им, целящо да парализира плячката им.
Нямаше да се огъне.
На опасност беше изложено нещо повече от неговия живот.
С несигурна ръка избута Ерин зад себе си, така че да бъде закрита от него и тримата сангвинисти. Лъчът на фенерчето ѝ освети тунела отляво, после отдясно в търсене на врата.