Наемниците наблюдаваха Адамат колебливо. Двама от тях той познаваше — те присъстваха на картини в коридора. Бригаден генерал Рийз беше възрастен човек, по-възрастен и от фелдмаршал Тамас; косата му съвпадаше по белота с униформата му. Ръцете и лицето му носеха редица белези, едното му око бе скрито зад ленена превръзка, прикриваща рана от преди пет години.
Генерал Абракс представляваше пълна противоположност на лейди Винцеслав: тя имаше руса коса, подрязана съвсем късо, а лицето ѝ бе потъмняло и загрубяло от множеството кампании в Гурла. Кройката на нейната униформа съвпадаше с униформите на останалите трима, като я отличаваше единствено издутината на гърдите ѝ.
Тя наблюдаваше Адамат с хладност, каквато той рядко бе усещал насреща си.
Размяната на поздрави бе бърза и делова. Двамата по-млади офицери се оказаха генералите Сабастениен и Барат. Край останалите ветерани те изглеждаха не на място, като момчета, облекли на шега бащините си униформи — и двамата още нямаха тридесет години.
Бригаден генерал Барат се обърна към инспектора:
— Бих искал да се запозная с документите ви, ако обичате.
Адамат присви очи в отговор на дързостта.
— Вече ги показах на иконома при пристигането си.
— И все пак…
Адамат извади плик и го подаде на наемника, сдържайки раздразнението си. За разлика от повечето съвременни армии, в Крилете на Адом човек не можеше да си купи пост — способностите оставаха единствен стандарт. Издигналият се до генерал на подобна възраст го заслужаваше.
Генералът се зачете в документите, след което се обърна към останалите и им подаде бележката от Тамас, даваща на инспектора правомощия.
— Защо — бавно каза генерал Рийз — Тамас изпитва нуждата да отправя загатнати заплахи към най-близките си съветници?
— Това е просто предпазна мярка — каза Адамат. — Целяща да гарантира, че моето разследване ще протича бързо, без някакви… забавяния.
Но такива щеше да има много, в това той беше сигурен. Бележката на Тамас гарантираше, че всеки, опитал се да възпрепятства Адамат, ще бъде сметнат за виновен. Но и стотина подобни бележки не биха попречили на благородниците да укриват тайните си.
Интересно дали Тамас действително щеше да изпълни заплахата си, ако Адамат се намереше изхвърлен от някое от именията?
Рийз подаде документите обратно на Барат, който ги върна на инспектора. Адамат ги прие безмълвно, без да поглежда към младия наемник, и ги прибра в джоба си. Почти физически можа да усети гнева на Барат заради пренебрегването му.
Инспекторът бе готов да се обзаложи, че Барат е благородник. От онези аристократи, които гледат с презрение на всички под себе си и с угодничество на всички висшестоящи.
— Задайте въпросите си — каза генерал Рийз. — Лейди Винцеслав няма какво да крие.
Адамат плъзна поглед по четиримата и с подчертан жест се обърна към дамата. Тя седеше в единия ъгъл на салона, вляво и зад генералите си, сякаш очаквала единствено да присъства на разговора. Изглеждаше изненадана, когато инспекторът се обърна директно към нея.
— Вие ли съобщихте на кезианците разположението на мястото, където сте провеждали срещите си с фелдмаршал Тамас? — поде той.
— Как смеете! — Генерал Барат скочи от стола си и посегна към късата си сабя.
Адамат замълча за момент, изчакващ останалите офицери да успокоят младия си другар. Те не реагираха. Затова инспекторът сам посочи с бастуна си към стола му.
— Седнете.
Барат остана прав още миг, стиснал зъби, преди отново да заеме мястото си.
— Трябва ли да повторя въпроса си, херцогиньо?
— Не съм била аз — каза лейди Винцеслав.
Адамат си позволи да се подсмихне.
— Да се надяваме, че всички вие сте тъй честни и прями.
— Този цирк е излишен — обади се генерал Абракс. Тонът ѝ бе наставнически остър и също тъй отсечен.
Адамат поспря за момент. Четиримата генерали бяха насядали пред своята господарка в ролята на своеобразен щит. Може би тя бе проявила неправилна преценка в случая. А може би това бе искрена проява на привързаност от тяхна страна.
— Дошъл съм да разговарям с вас, херцогиньо — подчерта инспекторът. — Не за да търпя снизхождението на вашите подчинени. Сигурен съм, че домакинството ви разполага с достатъчно слуги.
Той съжали, че е допуснал раздразнението си да проличи. В мислите му отново прозвуча гласа на някогашния началник, съветвал го на младини. Още тогава той бе научил Адамат, че човек не може да си позволи да си навлича неприязънта на благородниците.