За момент лейди Винцеслав го изгледа изпод ръба на шапката си за езда. Погледът ѝ бе хладен, ръцете оставаха спокойно сключени в скута. В следващия момент тя се изправи и седна срещу Адамат.
— Слушам ви, инспекторе — каза тя. Думите ѝ бяха любезни, но в тях пак се долавяше чувство за превъзходство. И главата ѝ бе леко отметната назад.
Адамат въздъхна мислено. По-добро отношение нямаше да получи.
— Защо избрахте да подкрепите планувания от Тамас преврат?
— Имах си много причини — отвърна дамата. — За начало: Крилете на Адом щяха да бъдат разпуснати, ако Мануч беше подписал мирното споразумение с Кез.
— Защо? Крилете на Адом са само базирани в Адро. Те не са подчинени на краля.
— Това беше едно от залегналите условия — каза тя и се приведе напред. — Искате ли да знаете защо Ипил толкова се стреми да придобие Адро?
— Заради изобилието ни от природни ресурси — предположи инспекторът.
— Това е основателна причина, да. Но истината е, че Ипил и неговите кабалисти се боят от Адро. В Кез държавата се управлява от кралския двор, който притежава пълен контрол. В Адро е различно. Мануч имаше много недостатъци, но не може да му се отрече, че беше свободомислещ. Той позволи на работническия съюз, барутните магове и моите наемници да оперират независимо от кралския двор. И това направи Адро по-силен. Кезианската кралска кабала се бои от барутните магове, защото магията на куршумите заплашва да ги измести. Бои се от планинската стража, която контролира главните търговски пътища, пресичащи сърцевината на Деветте държави. И освен това се бои от Крилете на Адом, защото Хенри успя да събере най-забележителните бойци и пълководци и да си спечели — да си заслужи — доверието им. Споразумението изискваше барутните магове да бъдат разпуснати, числеността на планинската стража да бъде драстично намалена, а Крилете на Адом да нямат правото да функционират в границите на Адро. — Тя поклати глава. — Не можех да допусна това.
— Нищо не би ви спряло да преместите главната си квартира в друга държава. Включително Фатраста, далеч от влиянието на Ипил.
— Не — отвърна лейди Винцеслав. — Моят съпруг избра Адро, защото това беше неговото отечество, което той обичаше. Крилете на Адом не са просто наемна армия, а служат и за вторична защита на Адро. И точно по този начин Тамас ще ги използва в задаващата се война. Аз ще продължа да следвам визията на Хенри.
Адамат отбеляза, че лицето ѝ се е зачервило; тонът ѝ бе станал оживен. Тя не беше безразлична към наемниците на съпруга си и към Адро. Ако това беше преструвка, то тя бе майсторски изпълнена.
— Крилете получават ли възнаграждение за службата си в полза на Адро?
— Те ще получат част от земята, която ще бъде отнета от благородниците — отвърна херцогинята.
— А ако Кез предложи по-изгодно възнаграждение?
Лейди Винцеслав отметна глава.
— Крилете на Адом никога не са се отмятали от сключен договор. Намекът ви е оскърбителен.
— Поднасям извинения — отвърна Адамат. — Какви са другите причини, поради които избрахте да подкрепите фелдмаршала?
С отново сдържан глас тя отвърна:
— Аз подкрепям възгледите на Тамас спрямо монархията. Това е остаряла и покварена институция.
— Самата вие принадлежите към висшите благороднически слоеве.
Лейди Винцеслав извади бродирано ветрило от ръкава си, разгърна го и започна да си вее.
— Моят произход не е благороден. Същото се отнасяше и за покойния ми съпруг. Хенри беше обикновен наемник, а аз бях най-малката дъщеря на търговец. Когато Хенри натрупа първите си богатства с производството на платове, той основа Крилете на Адом и закупи херцогска титла от един възрастен аристократ, който нямаше съпруга и деца.
Адамат я погледна изненадано.
— И херцог Винцеслав не е бил негов баща?
Изражението му я накара да се засмее.
— Бога ми, не. Малцина знаят това, разбира се. Почти никой извън присъстващите в тази стая. Тамас е един от въпросните малцина. На вас казвам само с надеждата, че това ще помогне в отстраняването ми от кръга на заподозрените. Двамата с Тамас притежаваме сродни духове. Никога не бих пожелала смъртта му.
Адамат осъзна, че се е загледал в останалите присъстващи. Офицерите остро се взираха насреща му, настръхнали.
— Казвали ли сте някому, без значение колко доверен, за срещите си?