— Това е така — потвърди той. — Но на ваше място не бих се хвалил с това. На хората с умения ние плащаме по-добре от съюза. Но сигурна ли сте?
— Трябват ми пари — каза Нила. С глава тя кимна към мястото на гилотините. — Последният ми работодател си изгуби главата, а никой не плаща подобна заплата.
— Подобни истории често се чуват в последно време — каза квартирмайстерът. — Вие да не сте роялистка?
Нила се приведе напред и отвърна тихо.
— Откакто навърших единадесет, господарят ми ме придърпваше в леглото си по два пъти на ден — процеди тя, влагайки ожесточение във всяка сричка. — Заплюх главата му, когато се търкулна.
— Разбирам. — Военният допря писалката до долната си устна. — Виждам, че вие умеете да се грижите за себе си. И все пак ще ви сложа при офицерите. При тях е по-безопасно, обикновено. А умеете ли и да шиете? Мисля, че фелдмаршалът се нуждае от шивачка…
— Това би било отлично — отвърна Нила и за първи път от седмици насам се усмихна искрено.
Глава двадесет и първа
Тамас се събуди от собственото си хриптене. Той се облегна на лакът и мъчително си пое дъх. Струваше му се, че воденичен камък се е стоварил върху гърдите му.
Фелдмаршалът срита одеялото и приседна на ръба на леглото. През последните дни той спеше в кабинета си в палатата, и то не на мекия диван, а на удобно походно легло в ъгъла. Платнището на въпросното легло понастоящем бе подгизнало от пот, също като косите и нощната риза на фелдмаршала.
Заради пристъпа на хлад Тамас обви ръце около себе си. Часовникът, осветен от ярка лунна светлина, показваше, че е три и половина.
Откъслеци от сънищата продължаваха да изпълват мислите му, все още непотънали в забрава. Именно те, а не студът, караха ръцете му да треперят.
В сънищата му умираха хора: войници, които бе познавал през целия си живот, приятели и познати, дори врагове. Всички, които някога бе познавал, умираха. Те стояха край върха на Южната планина и един подир друг скачаха сред пламъците. Таниел също беше там, макар видението да не проследяваше падането му. Сабон бе скочил в гърлото на вулкана. Но какво беше станало с Олем и Влора?
Тамас бавно си пое дъх и се приближи до балконския прозорец, където остана загледан в луната. Нощното небе бе ясно; само една тънка облачна ивица обгръщаше пълнолунието. Божието око. Тамас отново затрепери, осезаемо; трябваше да вкопчи ръце в стената, за да се успокои.
Познато изскимтяване го накара да погледне надолу.
— Нищо ми няма, Хруш. Къде е Ки… — Той замълча, задавен за момент. И се приведе да потупа кучето. — Някой ден ще те заведа на лов, момчето ми. И двамата трябва да се разведрим.
Фелдмаршалът откри чехлите си, наметна се с мундира и отвори вратата на коридора, премигвайки срещу светлината. Седналият край нея Олем се раздвижи. Влора седеше срещу него, обгърнала оръжието си с ръце, и тихо похъркваше. Малко по-надолу стояха други двама постови: след опита за покушение охраната на Тамас бе удвоена.
— Сър — каза Олем и загаси цигарата си в подлакътника на креслото.
— Ти никога ли не спиш?
— Съвсем не, сър. Точно по тази причина ме наехте.
— Това беше шега, Олем.
— Досетих се.
— Всичко спокойно ли е? — осведоми се фелдмаршалът.
— Съвсем спокойно, сър. Никакви проблеми — отвърна Олем с тих глас.
Тамас кимна към Влора.
— Тя какво прави тук?
— Тревожи се за вас, фелдмаршале.
Тамас въздъхна.
— Добре ли сте, сър?
Тамас кимна.
— Просто имах кошмар.
— Баба ми разправяше, че кошмарите са лоша поличба.
Тамас се втренчи в сержанта.
— Благодаря ти за успокоението. Отивам да си взема нещо за ядене.
И той закрачи по коридора. Олем го остави да се отдалечи на известно разстояние, преди да го последва.
Шестетажното слизане му се стори необичайно дълго сред полумрака. Присъствието на Олем се оказа успокояващо срещу сенките, в които Тамасовото въображение съзираше силуети. Веднъж той се сепна, защото му се стори, че е зърнал пазител в един от ъглите — оказал се печка.
В кухнята той се бе надявал да намери някакви остатъци от снощната вечеря, с които да приключи бързо и да се върне в стаята си, ала вместо това го посрещна мекия отблясък на пещи и уханието на пресен хляб. В устата му започнаха да се събират слюнки: сигурен знак, че се намира в близост до кулинарните произведения на Михали.
Тамас спря на прага, зърнал неочаквана гледка.
Две жени стояха край една от печките. Над огромен тиган, носещ диаметъра на колело, те разчупваха яйца. Михали стоеше зад тях — непосредствено зад тях, притиснат, съчетал прегръщането им с работата си над тигана. Той добави щипка сол; ръката му се спусна, изтръгвайки сепнат кикот от едната жена, и изникна отново, за да се впусне в нарязването на зелена чушка.