Тамас прочисти гърло. Двете млади жени подскочиха сепнато, удивени от присъствието му. Михали се отдръпна с плавно (въпреки пълнотата си) движение.
— Фелдмаршале! — поздрави той, бършейки ръце в престилката. С едно прощално потупване по бузите на жените майсторът се отправи към Тамас. — Не ми изглеждаш отпочинал.
— Но ти изглеждаш като човек, който си прекарва добре — отбеляза Тамас. — Ето че доживях да видя и омлет на съблазнителя.
Заради сумрака беше трудно да се каже, но Михали май се изчерви.
— Обикновени уроци, фелдмаршале. Белъни и Таша са най-обещаващите ми ученички. Те заслужават специално внимание.
— Ученички? — попита Тамас. — Мислех, че са помощнички.
— Всеки помощник е и ученик. Ако не научават нищо ново, каква полза от помощта им? Всеки наставник трябва да очаква момента, в който ще бъде надминат. Като баща ми. Необратимо е, че някой някога ще приготви по-забележителни от моите гозби. Може би въпросният някой ще бъде една от двете им.
— В последното се съмнявам — рече фелдмаршалът и погледна към двете жени. Едната от тях не беше чак толкова млада; тя беше над тридесетте; въпреки това имаше красиво лице, а тялото ѝ запазваше приятните за окото форми. Другата, по-младата, бе леко пълничка и имаше лунички по бузите си. И двете обръщаха по-голямо внимание на Михали, отколкото на тигана. Изражения като техните Тамас бе виждал само при два типа хора: младите влюбени и фанатичните следовници. Към коя ли от тези категории спадаха те?
— Какво правиш тук по това време? Проблеми със съня? — попита Михали.
Тамас сви рамене.
— Да, кошмари.
— По-скоро лоши поличби.
Откъм прага долетя тихият глас на Олем.
— Аз също му казах това.
А Михали критично оглеждаше фелдмаршала.
— Топло мляко — заяви той с тона на лекар, предписващ лекарство.
— Никога не ми е помагало да се унеса — възрази Тамас. — А ти защо си буден по това време? Три сутринта е.
— Четири без петнадесет — уточни Михали, макар че в кухнята нямаше часовник. — Още от малък не се нуждая от много сън. Татко казваше, че това е заради божествеността ми.
— Баща ти ти е вярвал? — попита Тамас. — Не исках да прозвучи грубо — додаде той. — По-рано ти каза, че той те е посъветвал да не разказваш, че си прероденият Адом.
— Не са нужни извинения. — Михали се приближи до една разчистена маса и започна да изважда глинени бутилчици с подправки от джобовете на престилката си. Те не притежаваха етикети; въпреки това майсторът ги подреждаше в определен ред. — Да, той ми вярваше. Просто знаеше за проблемите, с които щях да се изправя, ако се разчуеше.
— И ето че ти каза на мен. Струва ми се, че вече се разчува за твърдението ти. — Тамас погледна към двете жени. Обич или религиозно обожание? А може би някаква смесица от двете? Помощник-готвачките все така наблюдаваха Михали: докато едната от тях не забеляза, че омлетът е започнал да загаря.
Михали се усмихна и започна да стрива подправки в малко хаванче.
— Твърдение? Ти не ми вярваш, нали?
— Не зная. Трудно е. Виждал съм какво правиш с храната — как тя се появява от нищото. Никога преди не бях зървал подобно магьосничество. Освен това видях сиянието на Чудак около теб.
Михали изглеждаше сепнат.
— Забелязал си за храната?
— Да, ти го направи пред Олем и мен.
— Никой не би трябвало да забелязва това. Обичайно съм по-предпазлив. Още от малък татко ме съветваше да крия таланта си. Казваше, че това би привлякло вниманието на кралските кабалисти или църквата.
Тамас внимателно наблюдаваше лицето му, дирещ признаци на неистина. Михали бе съсредоточен върху работата си.
— Таша, стопли малко козе мляко — заръча майсторът.
— Помислих си, че го направи умишлено — бавно рече Тамас. — За да ни убедиш в божествеността си.
Михали се усмихна засрамено.
— Никога не съм бил от показните богове. Оставям това на Крезимир.
— Освен това поднасяш гозби, които не са типични за Адро — продължи фелдмаршалът. — За начало, в Адморието няма змиорки. Ти използваш скъпите подправки като сало. Известно време съм служил в Гурла, запознат съм с цените им. Зная, че Ондраус не би одобрил подобни цени. Това ли е твоята чудатост? Да създаваш храна от нищото?
Михали приглади мустака си.
— Да, разбирам, че съм постъпил неразумно. Да започна ли да се крия?