— Би било разумно — рече Тамас. Михали беше Чудак; някой ден уменията му щяха да потрябват. — Просто като предпазна мярка.
— Нещо против да попитам какво сънува?
— Спомнях си, когато се събудих, но сега вече не. Мисля, че всички, които познавах… не, не всички, но повечето от познатите ми стояха на ръба на Южната планина и скочиха. Моят син също беше там, макар да не зная какво стана с него. — Той спря, смълчан от появата на нов спомен. — На ръба на кратера имаше и друг човек, когото виждах за първи път. Очите му бяха огнени, а косата му пламтеше като златна. Той насърчаваше всички да скачат и държеше нож до гърлото на Таниел.
— Може ли да ти кажа нещо? — тихо рече Михали.
Тамас пристъпи по-близо до него.
— Разбира се.
Едната от жените подаде чаша на Михали. Той ѝ благодари.
— Напоследък се вслушвам в града — каза майсторът, докато изсипваше подправките в млякото и го разбъркваше с пръст. Тамас разсеяно прие подадената му чаша и отпи. И в следващия миг се изуми. Няколко пъти той бе опитвал фатрастански шоколад; в сравнение с тази напитка шоколадът би изглеждал горчив. Подправеното мляко имаше подобен вкус, но по-сладък и в съчетание с остра свежест. Смесицата от вкусове едновременно раздразни и успокои небцето му, а млякото се плъзна по хранопровода с лекотата на скъп ликьор.
Той изпи цялата чаша на един дъх.
— Навсякъде дебнат опасности и предателство — продължи Михали. — Адопещ е като кипящ казан: огънят трябва да бъде намален, иначе казанът ще изкипи. Преди Крезимир да се е появил. Мисля, че ще трябва да приготвя посрещане за брат си. Лека нощ, фелдмаршале.
Михали взе чашата от ръцете му. Гласът на майстора достигаше до него отдалеч; той говореше на Олем:
— Ще трябва да го отнесеш до леглото му. Вече не би трябвало да има проблеми със съня.
— Адамат, стари друже!
Рикар Тамблар стоеше на прага на малкия кабинет, широко разперил ръце. Той се бе променил от предишната им среща. Къдравата кестенява коса бе оплешивяла наполовина и посивяла. Бе си пуснал дълга брада, по примера на фатрастанските заселници. Костюмът му от камилска вълна бе измачкан, а вратовръзката му беше крива. Адамат го прегърна.
— Радвам се да те видя, Рикар.
Тамблар се усмихна широко. Той хвана Адамат за раменете, за да го огледа.
— Как си?
— Справям се — отвърна Адамат. — При теб как е?
— Определено не мога да се оплача. Заповядай, сядай. — Той въведе Адамат в кабинета си. Вътре бяха разхвърляни книжа, полупразни бутилки и мръсни чинии. Рикар смъкна купчина вестници от посетителския стол и заобиколи бюрото си, за да отвори прозореца. — Коел! — провикна се той. — Коел, донеси ни вино и две чаши. Бутилка пине… Не, две бутилки.
Той отново затвори прозореца, но не и преди миризмата на мъртва риба и Адморието да се е промъкнала. Рикар сбърчи нос и извади кибрит от джоба на сакото си, за да запали ароматната свещ.
— Не понасям тази миризма — обясни той. — Тя се просмуква навсякъде, макар да се намираме на километър от пристанището. Но какво да се прави. Налага се да се намирам близо до оживлението.
— Чувам много добри неща за работата ти със съюза — каза Адамат.
Рикар бе създал първия си работнически съюз скоро след дипломирането им. Въпросният съюз се беше провалил, както и последвалите го шест — заради липса на участие или заради полицейска намеса. Тамблар бе арестуван петкратно. Но той не се беше отказал и в крайна сметка упорството му се бе оказало възнаградено: преди пет години Мануч бе признал първия синдикат в Деветте държави.
Макар това да не изглеждаше възможно, усмивката на Рикар стана още по-широка.
— Благородните воини на труда откриха три филиала от изборите насам; в момента водим преговори да отворим още шест. Вече притежаваме над сто хиляди членове, а изчислителите ми казват, че това е само началото. След няколко години членството ни може да възлиза на милион, че и повече. Металургията, въгледобивът и минното дело — най-големите адрански индустрии — всички те имат съюз.
— Но една индустрия ви създава проблеми, доколкото зная — каза Адамат. — Оръжейната.
Рикар изсумтя:
— Проклетите оръжейници не искат да се обединят.
— Не мога да ги виня. Те произвеждат половината от оръжията, използвани в Деветте държави. Не им се налага да се тревожат за конкуренция.
— А ако създадяха профсъюз, щяха да снабдяват целия свят! Организирането е ключът — рече Рикар. — В момента ни вълнува каналът, пресичащ Въгленда и Делив. Когато бъде приключен, ще имаме пряк достъп до океана от Адро; тогава нищо няма да ни ограничава и най-сетне ще имаме удобен търговски път до океана. — Той неочаквано сгърчи лице. — Ама и аз съм един, седнал съм да говоря за успеха си, когато… — Тамблар замълча.