— Всички работници в Деветте — рече Адамат.
Рикар бавно кимна.
— Воините на труда изпратиха малка делегация до Ипил. Нищо, възнамеряващо да предаде Адро, естествено. Просто съобщихме за желанието си да се разпространим и извън Адро, на територията на Деветте държави. Всеизвестно е, че макар Кез да притежава по-многобройно население, неговата индустрия отстъпва пред нашата. Ние предложихме редица дребни отстъпки, ако те ни позволят да открием клон в един от техните градове.
— Разбирам — каза инспекторът и се загледа в чашата си. Той наистина разбираше защо Рикар е пристъпил с тактичност. Покрай войната Тамас не би търпял каквото и да било съдействие с Кез. А кезианците определено имаха какво да извлекат от работническите съюзи. Тяхната страна разчиташе предимно на земеделие; тепърва ѝ предстоеше да развие индустрия, която да съперничи на адранската. Ако Воините на труда обгърнеха и Кез, това щеше да се промени. — И получи ли отговор?
Рикар се навъси. Той плъзна поглед по бюрото, по околните лавици и най-сетне откри диреното под комат изсъхнал хляб.
Адамат взе подхвърленото му писмо и го зачете. Отговорът носеше личния печат на крал Ипил.
— Отказали са предложението ти.
— С жлъч — каза Рикар. — Хората ми буквално били изритани от двореца. Кезианците са идиоти. Глупци. Те умишлено си стоят в миналия век, докато останалият свят вече е навлязъл в следващия. Всички аристократи са такива.
Тази следа изчезваше. Освен ако не протичаха тайни преговори — подобно нещо не беше безпрецедентно. При нужда Адамат щеше да се разрови по-дълбоко. Приятелството отстъпваше пред работата.
Остатъка от виното Рикар допи направо от шишето. Той остави бутилката да легне върху плота на бюрото и я завъртя.
— Майа ме напусна миналия месец, непосредствено след преврата.
Майа беше шестата му съпруга за период от двадесет години. Каква ли беше причината този път?
— И как се справяш без нея?
Рикар стоеше загледан в бутилката.
— Не се оплаквам, както казах. Един кабинет в близост до пристанището си има предимства. Запознах се с две близначки… — С жест той проследи очертанията на две полукълба пред гърдите си. — И теб бих могъл да запозная…
— Аз съм доволен от брака си и искам да си остане така — прекъсна го Адамат. Рикар не беше от хората, които споделяха с готовност. Дали зад това предложение не се криеше умисъл? — Какво смяташ за останалите съзаклятници? — попита инспекторът, за да смени темата.
— Личното ми мнение ли?
— Не ме е грижа дали ги харесваш. Интересува ме дали смяташ, че един от тях би могъл да заговорничи срещу Тамас.
— Шарлемунд — без колебание отвърна Рикар. — Той е като пещерен лъв в кокошарник. — Тамблар поклати глава. — Чувал си историите за вилата му, нали? Вила на удоволствието, разположена досами града.
— Само слухове — отвърна Адамат.
— Уверявам те, не са слухове. Аз самият се изчервявам, а трябва да знаеш, че аз не съм девственик. Помни ми думите, всеки човек с подобни апетити крои големи планове.
— Имаш ли доказателства? Основателни подозрения?
— Не. Няма как да имам. Но той е опасен човек. Църквата вече говори против нашия съюз. Казва, че с нежеланието си да бъдем роби на аристократите ние се противим на волята на Крезимир.
— Ами Ондраус?
Рикар замълча за момент.
— Дръж го под око — рече накрая домакинът. — Той е по-дълбока вода, отколкото изглежда.
Странно предупреждение от негова страна.
— Съобщи ми, ако се сдобиеш с някакви доказателства срещу архидиоцела — каза Адамат, докато си вземаше шапката.
Рикар повдигна пръст.
— Почакай, спомних си нещо. Преди няколко години се носеха слухове, че Шарлемунд бил замесен в някакъв култ. — Той притисна пръсти до челото си. — Но не мога да се сетя за името.
— Култ — повтори Адамат. Рикар вече се пресилваше. Беше очевидно, че той изпитва лична неприязън към архидиоцела. — Свържи се с мен, ако си спомниш. Междувременно ще ми трябва достъп до книжата ти. И до складовете, които са собственост на съюза.
— За да прегледаш това ще се нуждаеш от армия — каза Рикар.
— И все пак…
— Разбира се, добре дошъл си да го сториш. Ще се погрижа момчетата да не те безпокоят и да отговорят на въпросите ти.
Адамат и Сусмит прекараха остатъка от деня в обиколки из пристанището. Почти всичко в тази част на Адопещ принадлежеше на работническия съюз, така че на инспектора се наложи да задава много въпроси. Но както бе очаквал още от самото начало, те не му донесоха никакво знание. Разпитът на над триста души му донесе много подозрения, полуистини и обвинения, но не и някаква полза. Рикар не беше излъгал — щеше да му трябва цяла армия помощници, за да открие нещо сред тази бъркотия.