Единственото нещо, което той можа да потвърди, бе наличието на кезиански агенти, влизали през пристанището. В края на втория ден от разследването си Адамат се отби в главната квартира на Тамас, където остави списък с имена и кораби, които да бъдат проверени. Но по въпроса с предателя той не бе напреднал.
Адамат знаеше, че работата му до момента може да е спомогнала за предотвратяването на ново посегателство. И въпреки това той не можеше да се отърси от усещането, че навлиза сред мътни и опасни води. Инспекторът беше сам, а Тамасовите врагове можеха да нанесат удар отвсякъде, по всяко време.
Глава двадесет и втора
Екотът на камбаната изтръгна Таниел от неспокоен сън и веднага го изправи на крака. Той грабна винтовката си и се втурна към вратата. Ка-поел се размърда в ъгъла на стаята, но барутният маг не остана да я изчаква, а изхвърча навън.
Офицерската столова беше празна. Таниел притича край празните маси и пейки и изскочи на улицата.
Едва там той поспря, за да закопчае униформата си и да нахлузи ботушите, които до този момент бе стискал в другата си ръка. Междувременно от околните постройки изникваха още граничари. Таниел се присъедини към онези, отправящи се към южната стена.
— Чу ли тревогата? — без нужда попита изравнилият се с него Фесник. По някаква непонятна за Таниел причина граничарят се бе сприятелил с него: макар че преди седмици барутният маг бе строшил един от зъбите му.
Таниел подбели очи. Естествено, че беше чул. Тези камбани сигурно се чуваха из половин Адро.
— Мда — промърмори той.
— Мислиш ли, че това е големият щурм?
— Не зная.
Младият граничар имаше нетърпелив вид. До този момент бранителите не бяха получили възможност да стрелят по кезианските войници. Вражеската армия просто бе заела позиции извън обхвата на оръдията им, подготвяйки се за нещо. Кезианските Привилегировани изобщо не бяха се появили — факт, който дразнеше Таниел. Виж, пазители имаше много; барутният маг бе получил възможност да упражнява стрелбата си. Макар че за убиването на някой пазител само с един изстрел се искаше по-скоро шанс, отколкото умение.
Таниел зае позиция на вала. Там той вдъхна малко барут, за да прогони и последните остатъци от съня си. Утринното слънце блестеше дразнещо.
— Слънцето е в тяхна полза — рече той.
— Копелета — изсумтя Фесник.
— От самото начало знаехме, че те ще нападнат сутринта. Но по пладне ще изгубят предимството си и ще им се налага да се прицелват срещу светлината.
Светилото едва надничаше иззад далечните хълмове. Макар да наближаваше лято, тук въздухът беше хладен, снегът в низините се беше стопил и пътеките към върха щяха да са подгизнали. А когато кезианците подемеха изкачването си, склонът щеше да се превърне в кална пързалка. Стратегията им определено изглеждаше съмнителна.
Камбаните на крепостния град утихнаха. Настъпилото мълчание бе нарушавано от нервен шепот и тракането на метал — оръдия и мускети. По протежение на цялата стена надничаха дула и хора: разположени на идеално изчислено разстояние. Таниел определено не завиждаше на врага.
— Крезимир ми е свидетел, те са довели достатъчно войници, за да ни удавят с тях — рече мижащият Фесник.
— Нека опитат — обади се една граничарка от дясната страна на Таниел. Гласът ѝ му се стори познат. Да, това беше Катрин, една от любимите на Бо. Тя беше сериозна жена, висока, с гарвановочерна коса и суров глас. Изглеждаше му необичайно, че подобна жена би проявила интерес към Бо.
Таниел ѝ кимна, тя отвърна на жеста му.
Барутният маг подсили транса си с още една щипка, за да разгледа склона под себе си. Слънцето не благоприятстваше изострения взор.
Някой го подръпна за ръкава. Ка-поел стоеше край него, сочеща надолу.
Таниел се опита да проследи пръста ѝ, загледан в подножието. И тогава видя. Долу, край Мопенхага. Градът отдавна бе изоставен заради една крепост, разположена по-ниско. Но сега той отново бе изпълнен с жители, макар и отдадени на строителна дейност.
Плод на техния труд представляваше триетажна дървена кула, издигната през нощта. Тя бе поставена върху платформа, в която бяха впрегнати волове.
Сърцето на Таниел трепна.
— Магическа кула — каза той. И отвори третото си око, за да се убеди. Отвъд кулата бе обгърната от силно сияние — достатъчно силно, за да слее отделните излъчвания.