Няколко минути двамата мълчаливо наблюдаваха нашествениците.
— Тамас си играе с огъня — каза накрая Бо.
— Така изглежда.
— Искам да те попитам нещо — колебливо рече Привилегированият.
Таниел се навъси. Борбадор не беше от хората, които се сдържат във въпросите си.
— Слушам те.
— Какво в действителност е станало с майка ти? Според официалните версии тя била арестувана по време на дипломатическа мисия в Кез, обвинена в шпионаж и екзекутирана. Но трябва да има и друго.
Бо искаше да знае защо Тамас е започнал войната.
— Не съм ли ти казвал?
— Никога не съм питал — рече Бо. — Струваше ми се, че това е тема, която ти не си склонен да обсъждаш.
Таниел понечи да отвърне, но откри, че е задавен. Той прикри това зад кашлица и преглътна сълзите си. Наистина не беше обсъждал тази тема, дори и с най-добрия си приятел.
— Баба ми била родом от Кез. Майка ми използвала това като предлог да минава границата, веднъж или два пъти годишно. И тъй като тя била аристократка, кезианците не можели да я задържат по обичайния начин, както постъпват с останалите барутни магове.
— При всяко посещение майка ми се опитвала да открие Отличник и да го отведе обратно в Адро или извън Деветте. Херцог Никслаус открил това. Кезианците получили основание да я арестуват, заедно с баба и дядо. По времето, когато вестта стигнала до Адро, тримата били обезглавени.
Таниел замълча за момент.
— Тамас поискал от Мануч да обяви война. Мануч отказал. Дворът потулил случая тъй дълбоко, че никой не смеел да задава въпроси. Баща ми изчезнал за повече от година. Завръщането му било съпроводено от слухове, че е направил неуспешен опит да убие крал Ипил. Тези слухове също били потушени.
— Баща ти — с монотонен глас каза Бо — се е опитал да убие краля на Кез и се е измъкнал?
— Той никога не говореше за това. Но майка ми имаше двама братя. И двамата изчезнаха приблизително по същото време. Смятам, че те са били заловени, а Тамас е успял да се измъкне и да заяви, че няма нищо общо.
Таниел изсипа щипка барут върху опакото на дланта си и я вдъхна. Той почти не помнеше вуйчовците си. Дори имената им беше забравил.
— Да стоя ли нащрек за друг барутен маг? — попита Борбадор.
Таниел оцени промяната на темата.
— Надали. Покрай цялата кезианска армия и почти цялата им кабала Тамас ще се нуждае от теб. Поне докато не ги отблъснем.
— Отлично. — Бо се усмихна, потупа Таниел по рамото и се отправи към вътрешността. Барутният маг го проследи с поглед. Приятелят му крачеше бавно, с приведени рамене. Той беше уморен.
Бо беше най-доброто им оръжие срещу Кез, а вече започваше да се захабява. А следващото им по сила оръжие? Таниел преглътна мъчително. Подобна отговорност бе прекалено тежка за него. Виж, Тамас би се чувствал като риба във вода сред такава обстановка. Той просто би хвърлил една чанта куршуми във въздуха и би избил всички Привилегировани. Той трябваше да се намира тук.
Таниел нарами пушката си и се отправи обратно към стената. Щеше да избива Привилегированите по старомодния начин, куршум по куршум.
Или пък не. Таниел Двустрелни щеше да убива по двама наведнъж.
Глава двадесет и трета
Тамас слезе от каретата си и вдъхна дълбоко от чистия въздух. Олем вече го чакаше, отпуснал ръка върху дръжката на пистолета си, другата подпъхнал в джоба на аленото си ловджийско палто. Подобаващо, защото сержантът оглеждаше обстановката досущ като ловджийско куче. Той носеше високи ботуши и тъмни панталони като Тамас, а на гърба си бе окачил пушка.
Наоколо се носеше лаят на хрътки. От това място се виждаше ловната хижа, разположена между два хълма, край ручей в края на Кралския лес. Постройката съдържаше стотици стаи и се отличаваше с традиционния лош вкус на адранската монархия.
В началото бе изградена от камъни и огромни дъбови стволове, каквито не се срещаха от повече от сто години. Неотдавна се беше сдобила с тухлена фасада. От другата страна на поляната бе разположен кучкарникът — двуетажен, голям колкото кралските конюшни.
— Тук, Хруш — каза Тамас. Кучето скочи от купето и веднага долепи муцуна до земята, размитайки я с уши. Фелдмаршалът се улови, че е останал да изчаква Кикот, и за момент преглътна с мъка. Много неща щяха да бъдат различни в този лов.
При влизането си той бе посрещнат от нервната атмосфера на разговор. Фелдмаршалът бе сред последните пристигнали, а въпреки това в централното фоайе имаше не повече от десетина души.