Тамас забеляза, че по наметалото на наемника има кръв.
— Чист късмет — отбеляза генералът, махвайки към мъртвия Габен.
Фелдмаршалът му помогна да се облегне на един дънер.
— Кажи ми онова, което възнамеряваше да ми кажеш — подкани Тамас — преди да е станало прекалено късно.
Звуците се приближаваха.
— В последно време нямах възможност да се свържа с вас — поде Рийз. — Този план беше глупав, но трябва да разберете, че бях отчаян. Генерал Барат ни е предал. Той държи най-младия ми син за заложник. Надявах се да ви убедя да не се присъединявате към лова и да ми помогнете да го спася. Щяхме да имаме часове преднина, преди те да са узнали, че ни няма. — Той прокара ръка над лицето си. — Не знаех, че сме били предадени.
— Значи той е предателят? — каза Тамас. — Лейди Винцеслав знае ли?
— Той не е единственият предател — уточни Рийз. — Помага му някой от вашия съвет. И не, херцогинята няма представа. Тя е заслепена от обич, защото Барат я е съблазнил. Аз сторих всичко по силите си да уредя отпращането му, но тя не иска и да чуе. Точно сега тя се вслушва единствено и само в него.
— Имаш ли представа за кого работи той?
— Не… — отвърна наемникът. — Бягайте!
Рийз се хвърли напред, поваляйки Тамас на земята. Лесът над тях избухна в пламъци, опърлили лицето и дланите на фелдмаршала. Тамас се претърколи, но в следващия момент скочи на крака и се извърна към Рийз. Ветеранът изрева, когато кожата се отдипли от тялото му, а плътта се стопи.
Тамас се хвърли зад един камък и трескаво започна да търси Привилегирования. Пред него избухна пукот; последното нещо, което си спомняше, бе експлодиращата морена.
Глава двадесет и четвърта
— Какво искаш?
Лорд Ветас стоеше пред къщата на Адамат. Той беше облечен в ново черно палто, а блясъкът на ботушите му бе болезнен за погледа. Под връхната дреха носеше алена жилетка и черна риза. Шапката си държеше в ръка.
Инспекторът потърка очи и намести нощната си риза.
— Седем часът е — продължи Адамат, след като погледна към стенния часовник в коридора.
— Може ли да вляза? — учтиво попита лорд Ветас.
— Не. Защо си дошъл? — С внезапно подозрение инспекторът додаде: — И къде са главорезите ти?
— При сегашното си посещение не е нужно да отправям заплахи — каза лорд Ветас. — Предишният път хората ми бяха дошли, за да се погрижат за Палагий. Приемам, че не си имал затруднения с тялото?
Със същия тон той би се осведомил дали Адамат вече е изпил сутрешния си чай.
— Не особено — отвърна инспекторът. — Но ти още не си отговорил на въпроса ми.
Насрещната острота не изглеждаше да притеснява посетителя.
— Нося подарък — оповести той и протегна малка черна кутия. — Тъй като не получих отговор от теб, сметнах, че си решил да не приемаш нашето предложение.
Адамат грабна кутията от ръцете му.
— Кажи на господаря си да си затъкне предложението отзад. Адресът върху визитната ти картичка е адресът на празен крайречен склад. Освен това самият ти не съществуваш. Няма никакъв лорд Ветас.
— Остроумно — рече посетителят. — Но адресът все пак се отнася до съществуващо място. Изненадан съм, че никой от хората ми не те е забелязал. Дори съм впечатлен. — Той повдигна ръце и бавно изръкопляска. — Следователските ти умения са забележителни. Не се съмнявам, че в един момент ще откриеш самоличността ми, а заедно с нея — и тази на моя господар.
— Защо не спестиш време и на двама ни, като не ми кажеш сам?
Лорд Ветас се усмихна.
— В момента ти провеждаш разследване, целящо да открие кой от съзаклятниците на фелдмаршал Тамас е предател.
— Нищо подобно.
— Не ме лъжи, Адамат. Става дума за нещо, което ми е известно.
— Дори и да беше така, нямам навика да обсъждам текущите си разследвания.
— Какви са заключенията ти до момента? — попита лорд Ветас.
— Не ме ли разбра? — рече Адамат. — Нямам какво да обсъждам с теб. Приятен ден. — И той понечи да затвори вратата.
Лорд Ветас учтиво повдигна ръка, за да си върне вниманието му.
— Няма ли да отвориш подаръка си?
Адамат се навъси към кутията, която все още държеше. Тя беше черна, без украса, обвързана с тънка червена панделка. Инспекторът я развърза.
Вътре лежеше пръст. Юношески пръст. А на пръста имаше пръстен. Пръстен, принадлежал на бащата на Адамат. Този пръстен бе подарен на…
С треперещи ръце Адамат затвори кутийката и я прибра в джоба на халата си. Той сграбчи лорд Ветас за реверите и го дръпна вътре. Посетителят не се възпротиви, докато домакинът затваряше вратата с ритник и го блъскаше към стената.