— Това е от твоя син — учтиво напомни лорд Ветас.
— Много добре зная това! — изкрещя Адамат. Той отново сграбчи посетителя за сакото и го хвърли в коридора. Със следващото си движение сграбчи бастуна и изтегли скритата шпага.
Лорд Ветас дори не трепна под допряното до гърлото му острие.
— Ако сте го убили…
Посетителят хвърли небрежен поглед към режещия ръб.
— Той е съвсем жив. Не е възможно да използваш хората, ако те не са живи.
— Ще те убия.
— Ако го сториш, господарят ми ще изпрати друг човек. Другият ще ти донесе малко по-голяма кутия, с главата на дъщеря ти вътре.
Шпагата на Адамат изтегли капчица кръв от гърлото на лорд Ветас. Гостът извади носна кърпичка и попи кръвта.
— И какво ми пречи да те убия на мига? — процеди Адамат.
— Току-що ти обясних. — Лорд Ветас се усмихна с разбиране. — Точно сега ти си обяснимо възбуден. Помисли за момент.
В този момент на Адамат му се искаше да прониже наглеца. С усилие той се овладя. Само след едно нищожно движение кръвта на посетителя щеше да се е разляла върху килима. Но…
Сусмит бе изникнал на върха на стълбището. Адамат го отпрати.
— Какво иска да знае господарят ти?
— Всичко — отвърна лорд Ветас. — Всичко, което Тамас ти е казал; всичко, което разследванията ти са открили. Слушам те.
Адамат въздъхна. Ожесточението се оттичаше от него, заменяно от страх.
— Нищо не зная.
Сянка на отегчение пробяга по лицето на лорда.
— Разследването ми още не е стигнало до конкретни изводи. — Адамат се бореше да събере мислите си. Йосип беше още жив, напомни си той. Всичко щеше да се оправи. От него се искаше единствено да сътрудничи.
— Да започнем от самото начало. Разкажи ми за разследванията си. И за двете разследвания.
Адамат осъзна, че е започнал да говори. Думите се изливаха една след друга и всяка от тях представляваше тухла, която изграждаше защита около близките му. В един момент той прибра шпагата в бастуна и тежко се облегна на него.
Той разказа всичко за Обета на Крезимир и Тамасовото заключение, че Обета е безсмислица. Разказа за нощта в двореца, за срещата си с Ускан. Съобщи подробности, които не бе възнамерявал да разказва. Съобщи за срещите си с Рикар Тамблар и лейди Винцеслав. През цялото време лорд Ветас не го прекъсна нито веднъж. По лицето му не проличаваше нищо, той поглъщаше информацията безстрастно.
Адамат говореше тъй бързо, че едва впоследствие осъзна възможността да излъже или премълчи. Приключил, той се отпусна на стълбището, с треперещи ръце — чувстваше се изцеден. Чувстваше, че е споходен от изтощение, надминаващо годините му.
— И това е всичко за два месеца разследване? — попита лорд Ветас след кратък размисъл.
Адамат присви очи.
— Това е работа за двадесет души.
— И си сигурен, че това са всички подробности?
— Сигурен съм — отвърна Адамат. — Аз не забравям.
— А, да. Това е твоята чудатост. Разкажи ми по-подробно за разрухата, грозяща Адро.
— Зная много малко за това. — Инспекторът се чувстваше уморен. В момента му се искаше единствено да се свие в някоя хралупа и да спи. — Това е пророчество, предричащо завръщането на Крезимир. Загатва, че въпросното завръщане ще бъде придружено от страховита разруха. Някогашна легенда.
Лорд Ветас замислено попи врата си за последен път, преди да си сложи шапката.
— Ще се върна — обеща той. — Надявам се, че следващия път ще ми кажеш по-интересни неща. В противен случай…
Погледът му се насочи към кутийката, почиваща в джоба на Адаматовата роба.
Глава двадесет и пета
Таниел обърса кръвта от лицето си и загледа как две жени изтеглят поредния граничар. Черепът на въпросния бе разцепен няма и минута след като двамата с Таниел си бяха поделили манерка с вино.
Барутният маг затвори очи и се постара да запомни лицето му. Тази вечер щеше да го скицира.
Навсякъде имаше кръв: прясна и засъхнала. Влажни червени петна по земята и по шинела на Таниел, засъхнали петна покриваха всичко, а металическата миризма се бе просмукала из целия бастион. Лепкавата миризма на смърт се издигаше от подножието на крепостта и се примесваше с миризмата на барутни облаци.
Нашествениците почти не смогваха да отнасят ранените си. Войниците биваха изблъсквани и отнасяни като натъпкани чували, за да открият място за нови нападатели. Седмица по-рано те бяха построили дървен V-образен улей, стигащ чак до Мопенхага. По протежението му стояха хора с омотани лица, които с помощта на пръчки изблъскваха мъртъвците. Улеят отдавна бе придобил кафеникавочервен цвят. Близо до него смрадта сигурно бе непоносима. В другия си край той отвеждаше до големи ями.