Гаврил беше започнал да оглежда щетите, понесени от нападението.
— Впрочем — каза барутният маг — нищо не ни пречеше да продължим да стреляме по време на отстъплението им. Щяхме да избием хиляди. Самите кезианци на няколко пъти постъпваха така с фатрастанските войници.
Гаврил изсумтя гневно.
— Във войната трябва да има известно благоприличие. В противен случай отново се връщаме в Помрачаването, и Крезимир да върви по дяволите.
С тези думи командирът на граничната стража се отдалечи. Таниел се загледа към хоризонта. Той се колебаеше дали да не отвори третото си око, за да проследи оттеглилите се Привилегировани, но в крайна сметка се отказа заради главоболието, което щеше да си навлече.
Една мисъл не му даваше мира. Ако това беше техният съдбовен щурм, защо Жулин не беше взела участие в него? Таниел плъзна поглед по склона, дирейки входа на сапьорските тунели. Там той различи движение — някакъв войник буташе ръчна количка, пълна с пръст.
Със замаян поглед Тамас различи тавана на малка стая. Дори и ясният взор не би намерил неща за гледане. Над него се извиваше наклонът на покрив, дъсчен покрив, чиито процепи бяха запълнени с кал. Беше сумрачно. Усетът му казваше, че е утро. Сумрачината подсказваше, че това е утрото на дъждовен ден. Вън изкукурига петел, тропаха подкови. Долитаха нечии приглушени гласове. Непознатите разговаряха на кезиански.
Тамас не чувстваше десния си крак. Тази липса на усет бе неприятна, а в съчетание със замаяния взор пораждаше паника. Без бистър поглед и възможността да използва и двата си крака, фелдмаршалът нямаше голяма надежда да избяга.
За начало той си постави за цел да успокои дишането си. И да разбере истинското си състояние.
И двете му ръце се движеха без проблеми. При раздвижването си Тамас усети бодването на сламеника под себе си. Болка пробождаше гърдите му, когато си поемеше прекалено дълбок дъх, но тя нямаше онази рязкост, говореща за счупено ребро. По-скоро ставаше дума за натъртване и един предпазлив допир потвърди тази му догадка.
Той беше облечен само в бельото си, а придобитият с течение на годините инстинкт му показваше, че не е сам в стаята.
Тамас се раздвижи с усилие, за да приседне. Сламеният матрак не притежаваше нито възглавница, нито одеяло. От лявата му страна имаше прозорец, а пред леглото му имаше стълби. Разтъркването на очите прибави допълнителен фокус към погледа му. В ъгъла стоеше пазител — фелдмаршалът веднага разпозна необичайния силует на чудовището.
— Къде съм? — попита той.
Планината от плът го погледна за момент, сетне промърмори нещо неразбираемо на кезиански.
— Къде съм? — повтори Тамас.
Пазителят напусна стаята.
— Къде съм? — кресна Тамас подире му и се надигна още малко. — Глупав скот!
Крясъкът погълна малкото му сили и го принуди отново да се отпусне върху мръсния матрак. На всичкото отгоре главата му беше започнала да пулсира. Фелдмаршалът внимателно повдигна пръсти към нея. Той напипа бинт, но тъй като допирът донесе със себе си остра болка, Тамас побърза да преустанови изследванията си.
Някой се беше погрижил за нараняванията му. Десният му крак бе превързан стегнато, но бинтовете не нарушаваха циркулацията на кръвта. Във всеки случай Тамас нямаше да тича скоро.
От долния етаж се разнесоха стъпки, два чифта ботуши затрополиха по стълбището. Пазителят се появи отново, следван от по-нисък мъж.
— Фелдмаршале — произнесе глас на адрански. Познат глас, накарал Тамас да настръхне.
— Никслаус — процеди той. — Мислех, че си се удавил в морето.
— Моите пазители ме извадиха — с неподправена учтивост отвърна херцогът. — Как е кракът ти?
— Прекрасно. Иде ми да затанцувам. Къде съм?
Никслаус седна в стола, доскоро заеман от пазителя, а самият пазител остана прав край леглото.
— Дълбоко в Кралския лес — рече той. — Моят лекар каза, че си си ударил главата при падането. Някакви проблеми с очите?
— Не — излъга Тамас.
— Хайде сега — продължи Никслаус. — И сам виждам, че погледът ти се затруднява да се фокусира. Ще накарам лекаря да те погледне, преди да тръгнем.
Тамас полагаше усилия да изгледа херцога злобно, но това се оказваше трудна задача с настоящия му взор.
— Защо, в името на ямите, съм все още жив? Къде ще ходим?
— В Кез — отвърна Никслаус. — След като първият пазител не те уби, Ипил реши, че би било добре да изпратим послание. Макар самият аз да бях на мнение, че това е излишно удължаване. Както и да е… Ако всичко се развие по план, главата ти ще се търколи под погледа на моя крал в последния ден от честванията на свети Адом.