— Виждам, че сте планирали това от дълго време — каза Тамас.
— Не се ласкай, ти си просто едно от непредвидените обстоятелства. По един или друг начин трябва да се отървем от теб, ако искаме да завземем Адро. Ти си най-силният барутен маг, освен това си гениален тактик. Да, нямам нищо против да го призная, защото това е истината. След като отстраним теб, на пътя ни ще останат единствено наемниците. А сами те няма да представляват проблем.
— Подценяваш ги — каза Тамас.
— Да речем. — Никслаус все така не изглеждаше смутен. — И все пак плочките ще рухнат, Тамас. Ти си само първата плочка. Адранската войска е много по-малобройна. Когато твоята глава се търкулне в кошницата под гилотината, ние без проблем ще преминем границата и ще изловим останалите барутни магове. Всяко предимство е на наша страна.
Тамас се загледа в ръцете си, за да се съсредоточи.
— Какво е станало с крака ми?
— Вината е моя — рече Никслаус. — Камъкът, зад който ти се криеше, се пръсна, когато насочих магията си срещу него. Един отломък удари крака ти. Костта бе разтрошена лошо.
— Но няма причина за притеснения — продължи херцогът. — Нашият лекар каза, че с течение на времето кракът ще заздравее. Той е много талантлив. Възстанови костта и заши раната майсторски. — Никслаус се изправи и се доближи до кревата. Той се приведе близо, но извън досега на лежащия. — В момента ти си с няколкостотин крана по-богат, Тамас.
Той кимна към превързания крак.
— Там има златна звезда, досами костта. Ти си излекуван.
Тамас рязко се надигна и замахна с юмрук към неясните очертания на херцога. Тялото му изрева от болка; от ранения крак се стрелна агония, врязала се в стомаха му. Никслаус умело отскочи назад.
Излекуван. Така смяташе Никслаус. Златото в кръвта на един барутен маг бе нещо недопустимо, защото то го лишаваше от способността да открива и използва барут и да изпада в транс.
Никслаус се засмя:
— Да, излекуван си, но това няма да ти помогне. Вратът ти ще бъде прерязан от същото острие, което преди всичките тези години отряза главата на съпругата ти. Смъртта си ти няма да посрещнеш като барутен маг, а като сина на един беден аптекар.
Ушите на Тамас пищяха заради изпълнилата ги кръв, а ръцете му се тресяха неудържимо. В момента му се искаше единствено да сграбчи Никслаус за шията. Да довърши онова, което бе започнал на пристанището. Ала не можеше. Той беше безсилен.
Това усещане не му беше познато. Откакто се помнеше, той винаги бе могъл да разчита на магията си. Дори и извън барутния транс той усещаше околните магьосници и запаси от барут. Можеше да взривява рогове и бъчви само с мисъл, да вдъхва острия дим и да изпада в транс.
Сега всички тези способности му бяха отнети. В момента той разполагаше единствено с ръцете си, с един ранен крак и със замаяния си поглед.
Върху лицето си Тамас усети сълзи. Той се постара да се извърне от Никслаус.
Херцогът мълчаливо излезе, последван от пазителя. Беше видно, че Тамас не може да стори нищо. А по долитащия вън шум личеше, че похитителите му си имат достатъчно други задължения, за да бдят над един сакат старец.
Гласът на Никслаус ясно се различаваше от останалите: той нареждаше с типичната за аристократите арогантност. Тамас с мъка овладя треперенето на ръцете си, повдигна здравия си крак и стъпи на пода. И се надигна.
Още при изправянето си той едва не рухна обратно. Всичките му усилия бяха погълнати от старанието да се задържи на крака. С едната си длан той се подпря на стената, а другата опря на леглото. Така той се оттласна до прозореца, подскачайки на един крак. В един момент от краткия път Тамас се приведе и повърна, надвит от болката.
Край прозореца той седна на пода, внимавайки да не стъпи сред стомашните си сокове, и отпусна глава на стената. От това място гласът на Никслаус се чуваше съвсем ясно. Херцогът или не очакваше, че Тамас ще подслушва, или не се притесняваше.
— Към Адопещ ще тръгнем по дългия път — казваше той на кезиански. — Не ме е грижа какво казват съгледвачите. Няма да рискувам да се натъкна на онези глупаци от ловната дружина.
Тамас чу тропота на копита; конят спря съвсем близо.
— Докладвай — нареди Никслаус.
— Намерихме още четирима, милорд — отвърна дълбок глас. По гърленото звучене Тамас разбра, че говорещият е пазител.
— Това ли са всички? — попита херцогът.
— Не е ясно. Тъй като нашият човек е мъртъв, няма как да знаем колко хора е водил Рийз със себе си. Но подозирам, че сме намерили всички.